Бюканън с усилие успя да скрие тревогата си.
— Сигурно някой, по чиято лодка съм работил. Може би има въпроси за оборудването, което съм инсталирал. Каза ли си името?
Дойл мрачно поклати глава.
— В такъв случай сигурно не е било нещо важно — Бюканън се опита гласът му да прозвучи спокойно.
— И аз така си помислих — каза Дойл. — Между другото, след обяд трябва да се отбия до офиса. Трябва да проверя някои неща. Искаш ли да ми правиш компания, ако се чувстваш добре?
— Джак, той трябва да си почива, не да работи — каза Синди.
Бюканън продължи да дъвче и преглътна.
— Не се тревожи. Разбира се. След тази дрямка се чувствам като нов. Ще дойда с теб.
— Чудесно — най-сетне Дойл започна да се храни, после спря за миг, намръщи се и погледна към Синди.
— Ще се оправиш ли, докато ме няма?
— Че защо да не се оправя? — усмивката на Синди беше пресилена.
— Супата е чудесна — каза Дойл.
— Толкова се радвам, че ти харесва — усмивката на Синди стана още по-пресилена.
— Нещо не е наред — каза Бюканън.
Дойл не отговори, а продължи да гледа право напред, като се преструваше, че следи движението по пътя. Бюканън реши да го притисне.
— Жена ти е много добронамерена, но имам чувството, че се старае да бъде такава. Здраво се старае. Не задава въпроси, но веднага долавя нюансите в гласа ти, например за това обаждане по телефона. Ако се беше усмихнала малко по-широко, лицето й щеше да се пръсне. Тя нито за миг не вярва, че ти и аз сме приятели. О, опитва се да се преструва, но истината е, че моето присъствие я изнервя и по време на обяда вече не можеше да го крие. Ако се изнерви още малко, ще ми се наложи да си тръгна.
Дойл продължаваше да се взира напред, докато прекосяваше с микробуса мостовете, които се простираха над канали, по бреговете на които бяха закотвени лодки за екскурзии. Слънцето жестоко препичаше. Очевидно Дойл присвиваше очи не толкова заради силната светлина, колкото заради темата на разговора, въпреки че си сложи слънчеви очила.
Бюканън го остави на мира, отслаби натиска, за да даде възможност на Дойл да отговори, когато сам реши. Оказа се, че това не е необходимо.
— Проблемът не е в теб — каза Дойл. Гласът му беше напрегнат. — Иска ми се животът наистина да беше толкова прост. Синди се радва, че дойде вкъщи. Наистина. И иска да останеш толкова, колкото е необходимо. Когато стане дума за услугите, които върша, нервите й са невероятни. Спомням си, веднъж… Служех в Коронадо, Калифорния… Двамата със Синди живеехме извън базата. Сутринта й казах довиждане, отидох на работа с колата и изведнъж частта ми беше поставена в бойна готовност. Не можехме да са обаждаме на никого извън базата. Така че нямаше как да й кажа, че заминавам. Представям си как се е чувствала, когато онази вечер не се прибрах у дома. Объркването й. Тревогата й. Липса на всякаква емоционална подготовка, че може би сме се видели за последен път — гласът на Дойл стана по-твърд. Той погледна към Бюканън. — Нямаше ме шест месеца.
Бюканън забеляза, че Дойл не спомена къде е бил изпратен. Пък и никога нямаше да го попита. Той остави Дойл да продължи.
— По-късно разбрах, че някакъв репортер успял да открие, че съм тюлен, а Синди е моя съпруга — каза Дойл. — Репортерът пристигнал у дома и поискал да му каже къде са ме изпратили. В този момент Синди все още не знаела, че съм заминал, още по-малко пък къде, което, разбира се, тя така или иначе нямаше да узнае. Но човек не толкова силен като Синди, със сигурност би се учудил да се озове пред репортер, който го засипва с въпроси и му казва, че съм заминал, за да участвам в бойна операция. Естествената реакция на такъв човек щеше да бъде да покаже учудването си, да признае, че съм тюлен и да попита дали се намирам в опасност. Ала не и Синди. Тя направо го отрязала и заявила, че не знае за какво става въпрос. Започнали да пристигат други репортери. Отрязала и тях. Винаги отговаряла едно и също: „Не знам за какво говорите!“. Невероятно. Така и не се обадила в базата, за да попита какво става с мен. Държала се така, сякаш всичко е нормално и продължила от понеделник до петък да ходи на работа — тогава работеше като администратор в една застрахователна компания — а когато най-после се върнах, тя ме целуна страстно и ми каза, че съм й липсвал. Не ме попита къде съм бил. Просто каза, че съм й липсвал. Изпълнявал съм стотици бойни задачи и нито за миг не съм си помислял, че ми изневерява.
Бюканън кимна, но продължи да си задава въпроси. Ако Синди не беше изнервена от присъствието му, каква беше причината за напрежението, което беше доловил у нея?