— Синди е болна от рак — тихо каза Дойл.
Бюканън се втренчи в него.
— Левкемия — гласът на Дойл стана още по-напрегнат. — Затова носи онази кърпа на главата си. За да скрие, че е плешива. От химиотерапията косата й опада.
Бюканън почувства как гърдите му се вцепениха. Сега разбра защо бузите на Синди сякаш грееха, защо кожата й изглеждаше прозрачна. Химикалите, които поемаше, заедно с изтощението, причинено от болестта, правеха кожата й да изглежда някак неестествено безплътна.
— Вчера излезе от болницата след поредното тридневно лечение — каза Дойл. — Цялото това притеснение за храната на обяд днес. Дявол да го вземе, това беше всичко, което можеше да направи, за да хапне. И пая, който правеше… Химиотерапията влияе по някакъв начин на вкуса й. Синди не може да понася сладкиши. Докато спеше, тя повърна.
— Господи! — промълви Бюканън.
— Тя е твърдо решена да те накара да се почувстваш като у дома си — каза Дойл.
— И без мен имаш достатъчно грижи… Защо не отказа тази задача? Моите шефове сигурно биха могли да намерят някой друг да ми осигури легенда.
— Очевидно не са успели — отговори Дойл. — Иначе не биха се обърнали към мен.
— Каза ли им за…?
— Да — с горчивина каза Дойл. — Това не им попречи да се обърнат към мен. Независимо каква част от истината подозира, не мога да кажа на Синди, че това е задача. Все едно, тя знае, че е така. Сигурен съм в това, както съм сигурен, че е твърдо решена да се представи както трябва. Ще има за какво да мисли, освен за…
— Какво казват лекарите й? — попита Бюканън.
Дойл зави по шосе, което минаваше край плаж, без да отговори.
— Има ли някакъв резултат от лечението? — продължи да упорства Бюканън.
— Искаш да кажеш, дали тя ще живее? — с натежал глас проговори Дойл.
— Да, това искам да кажа.
— Не знам — Дойл въздъхна. — Лекарите са оптимистично настроени, но не желаят да се ангажират с определена прогноза. Една седмица е по-добре. Другата — по-зле. Следващата седмица… Като игра на рулетка. Но ако трябва да ти отговоря с да или не… Да, мисля, че тя умира. Затова попитах дали това, което правим, може да я изложи на опасност. Боя се, че й остава съвсем малко време. Няма да понеса, ако някой я убие преди това, направо ще полудея.
— Как смяташ, кой се обади у вас и потърси Виктор Грант?
Дойл, който през изминалите пет минути мълчеше, потънал в мисли за жена си, се обърна към Бюканън.
— Ще ти кажа кой не беше. Твоите шефове. Те ми казаха, че ще се свържат с теб по телефона или в осем часа сутринта, или в три след обед, или в десет вечерта. Някакъв мъж ще поиска да говори с мен. Ще каже, че името му е Роджър Уинслоу и ще предложи някакъв час за среща в офиса ми, за да поговорим за преоборудването на лодката му. Това ще означава, че трябва да се явиш на среща един час преди предложеното от него време в склада на един търговец на части за лодки на едро, от когото аз се снабдявам. Там винаги има много хора. Никой няма да забележи, ако ти предадат съобщение посредством мигновен контакт.
Бюканън се замисли.
— В такъв случай, ако не са се обадили шефовете ми… Единствените други хора, които знаят, че се представям за Виктор Грант и преоборудвам лодки във Форт Лодърдейл, са мексиканските полицаи.
Дойл поклати глава.
— Мъжът, с когото говорих, нямаше испански акцент.
— Може би е бил онзи човек от американското посолство? — попита Бюканън.
— Възможно е. Може да се е обадил, за да провери дали си пристигнал. Той разполага със същата информация — месторабота и всички останали подробности, които си дал на мексиканската полиция.
— Да, може да е бил той — обнадежден отговори Бюканън. Но не можеше да се избави от подозрението, че, е в опасност, че ситуацията ще се влоши още повече.
— Тъй като се предполага, че работиш при мен и живееш над офиса ми — каза Дойл — няма да е зле да видиш как изглежда жилището ти.
Той отби от Оушън Булевард, пое по една малка уличка срещу плажа, подмина няколко магазина за сувенири и паркира пред сива двуетажна сграда в редица от подобни на нея сгради, построени край канал, пълен с лодки в различни стадии на ремонт.
— Отзад имам работилница — каза Дойл. — Понякога клиентите докарват лодките си тук. Но най-често аз ходя при тях.
— А секретарката ти? — притеснен попита Бюканън. — Нали знае, че не работя при теб.
— Нямам секретарка. До преди три месеца Синди се занимаваше с канцеларската работа. Но състоянието й се влоши… Затова няма да й е трудно да убеди самата себе си, че си дошъл да работиш при мен след като тя е напуснала.
Докато вървеше към сградата, Бюканън присви очи от силното слънце и усети соления мирис на бриза, който подухваше откъм океана. Край него мина млада жена в бикини, възседнала мотоциклет, и се загледа в главата му.