— Но няма ли това да бъде равнозначно на признание за вина? — попита жената. — Няма ли това още повече да амбицира Бейли да те преследва до край?
— Първо ще трябва да ме открие. А след като изчезна и приема нова самоличност, никога няма да успее да го направи.
— Но все пак остава Дойл — каза майорът. — Бейли може да се върне и да го притисне.
— В такъв случай Дойл ще каже, че не знае нищо за мен, освен че някога сме служили заедно в армията и че преди три месеца съм се появил и съм го помолил да ме вземе на работа. После ще се оплаче на полицията, че Бейли го тормози. Най-накрая Дойл и жена му ще заминат — благодарение на няколко стари приятели — в някое ваканционно селище, където има отлично заведение за лечение на рак.
— Възможно е — каза полковникът, като замислено потрепваше с пръсти по облегалките на стола си. — Това определено е един от вариантите, които ще имаме пред вид. — Той погледна часовника си. — Ще го обсъдим подробно. А сега по-добре да тръгваш. Ако някой наблюдава яхтата, ще му се стори необичайно, че стоим толкова време вътре.
Той погледна жената с банския костюм и мъжът, който би могъл да играе ролята бъде телохранител.
— Важно е да се придържаме към легендата.
— Но какво да правя с Бейли? — попита Бюканън.
— По-късно ще ти съобщим решението си.
— Сър, нямаме много време.
— Знаем това, капитане — отговори раздразнено полковникът. — Казах, че ще се свържем с теб.
— А какво да правя през това време?
— Не е ли ясно какво? Ще правиш това, което би направил Виктор Грант.
Отговорът беше неопределен, коварен и Бюканън усети как изведнъж го обзема безпокойство.
Като внимаваше да не натоварва ранената си ръка, Бюканън се спусна по въжената стълба в моторницата. В момента, когато излезе от сумрачната каюта и се озова под палещите лъчи на слънцето, кръвта отново започна да пулсира в главата му. Той си сложи шапката и очилата, докато двамата мъже и жената го наблюдаваха от палубата. Блондинката отново разтвори синия си хавлиен халат, под който се виждаха сексапилните й лъскави червени бикини на богатата изкусителка, за която се представяше.
— Просто ни изпратете сметката — каза полковникът.
— Да, сър. Благодаря ви — Бюканън хвана кърмовото и носово въжета, които майорът му хвърли. После запали двигателя на моторницата и се отдалечи от яхтата.
Мускулите му се бяха схванали от напрежение.
Господи, помисли си той. Те не знаят какво да правят. Трябва ми решение, а те не ми дадоха никакво. Не мога да действам без заповед. А как мога да убедя Бейли да изчака, ако не ми се обадят до довечера?
Потънал в мисли, Бюканън подмина малък пристан от едната страна и сгушена под сенчести палми къща от другата, като приближи края на канала, който водеше към водния път. Изведнъж проблемът с Бейли придоби неотложен характер. Вените на Бюканън се издуха от внезапното напрежение, защото отпред, в ляво от него, близо до маркера на канала, в една моторница с изключен двигател, подобна на неговата, която се поклащаше от вълните, вдигнати от минаващите съдове, седеше Бейли. Облечен в оранжева фланелка с надпис „Форт Лодърдейл има най-страхотния плаж на света!“, той се беше отпуснал на седалката зад кормилото, вдигнал платнените си обувки върху арматурното табло, протегнал едната си месеста ръка, сякаш лежеше на някой диван и стиснал в другата цигара.
Бюканън отпусна леко ръчната газ.
Бейли прокара ръка по късо подстриганата си коса, усмихна се и хвърли цигарата във водата.
Бюканън намали още газта, като забеляза фотоапарата с телеобектив, преметнат през дебелия врат на Бейли. Инструкциите, които беше получил, бяха да прави точно това, което би направил Виктор Грант, а точно сега, реши той, Виктор Грант нямаше да се направи, че не е забелязал този кучи син.
Бюканън насочи моторницата към Бейли, отпусна изцяло ръчната газ, почувства как носът потъва във водата, доплава до Бейли и се хвана за борда на моторницата му.
— Как си, Крофорд?
— Колко пъти трябва да ти казвам? Името ми не е Крофорд!
Бейли отвори капачката на кутия бира „Блу Рибън“.
— Да, почвам да си мисля, че имаш право. Сигурно е някакво друго, освен Крофорд. Със сигурност обаче, не е Виктор Грант — захили се той.
— Слушай, направих всичко възможно, да ти докажа че грешиш. Повече не мога така. Търпението ми се изчерпа. Искам да престанеш да ме преследваш. Искам да престанеш…
— Щях да забравя. Извинявай за грубостта ми, имам още бира, ако искаш…
— Наври си я в задника.
— Хайде сега, така ли се говори на стар приятел? Да не говорим за делови съдружник?