— Престани! Никога не съм те виждал преди да се появиш в онзи затвор в Мексико!
— Е, точно тук бъркаш — Бейли свали краката си от арматурното табло на моторницата и се изправи зад кормилото. — Аз имам стока за продан, а ти ще я купиш. Когато отиде при онези хора на яхтата, си помислих, че искаш да вземеш стоте хиляди от тях, но ти се върна с празни ръце. Времето лети. По-добре да намериш отнякъде тези пари. Щото тази вечер след полунощ… Между другото, онази мацка на яхтата е страхотна, а? През този голям обектив на апарата ми се стори толкова близко… Как беше в онази реклама за телефони? „Протегни ръка и докосни някого?“ Направих няколко наистина страхотни снимки на нея, на двамата мъже и на теб на палубата. Кристално ясни. Фотографията ми е хоби. Всъщност, имам някоя и друга снимка тук, в този плик…
— Не ме интересува.
— О, гарантирам ти, че тези снимки ще ти се сторят наистина интересни. Трябва да призная обаче, че не съм ги правил аз. Свалих ги от една касета и ги поизчистих. На ако не си гледал касетата, можеш да се закълнеш…
— За какво говориш?
— Просто погледни проклетите снимки, Крофорд!
Като се колебаеше, Бюканън пое големия кафяв плик. Сякаш някакъв обръч стегна гърдите му. Той се замисли каква заплаха представляваха снимките, които беше направил на него, заедно с полковника, майора и капитана. Офицерите не бяха публични личности. Бейли не би могъл да знае кои са те. Но ако Бейли дадеше снимките на полицията и някой проявеше интерес към хората на яхтата, ако идентифицираха полковника, последствията щяха бъдат пагубни. По някакъв начин Бюканън трябваше да се сдобие с този филм.
Но когато извади снимките с размери двадесет на дванадесет сантиметра на гланцирана хартия и ги разгледа набързо, той изведнъж разбра, че има много повече основания да се тревожи, отколкото от неговите снимки с полковника на яхтата. Много повече. Защото снимките, които сега държеше, отразяваха сцена, разиграла се през декември 1990 година във Франкфурт, Германия. Те бяха изкопирани от запис на новинарска емисия по телевизията. На тях се виждаха американски заложници, току-що освободени от Ирак и пристигащи на летището във Франкфурт. А на тях, в общ и близък план, беше Големия Боб Бейли, който слизаше от самолет заедно с…
— Страшно прилича на теб, Крофорд — каза Бейли. — Имам копие от оригиналната касета и никой не може да каже, че съм направил монтаж. Ако не ми платиш и ме ядосаш, кълна се в Бога, ще ги изпратя на ченгетата, заедно със скицата на Ед Потър от мексиканската полиция и онези снимки отдолу на Виктор Грант.
Снимки на Виктор Грант? Бюканън посегна към дъното на купчината и почувства как гърдите му се смразяват, когато пред очите му се озоваха три негови снимки пред затвора в Мексико, на който говореше с Гарсън Уудфийлд от американското посолство.
— И тук приликата е забележителна — каза Бейли. — Ако все още не си разбрал, този тип от посолството трябваше да бъде на снимката, така че да има абсолютно надежден свидетел, който да те идентифицира като Виктор Грант. Имам твои снимки под три различни имена, Крофорд. Няма мърдане.
Като се опитваше да спечели време за размисъл, Бюканън продължи да се взира в снимките. Тези в Мексико. Как беше…? Той изведнъж си спомни. Докато говореше с Уудфийлд през затвора в Мексико, беше забелязал някаква жена в тълпата на тротоара зад Уудфийлд. Американка. Около тридесетгодишна. Червенокоса. Привлекателна. Висока. С хубава фигура. Облечена с бежови панталони и жълта блуза. Но причината, поради която я беше забелязал, не беше външният й вид.
Тя беше насочила към него фотоапарат.
Бюканън вдигна поглед от снимките. Вече нямаше съмнение, че Бейли има съучастник. Вероятно повече от един. Много трудно щяха да се справят с него. Трябваше да предупреди полковника.
— Задръж тези снимки. Имам много като тях на едно наистина сигурно място, заедно с негативите — каза Бейли. — Освен това имам и копия от касетата с телевизионния репортаж от Германия. Хей, не всеки ден ме дават по телевизията! Един приятел направил запис и ми подари касетата. Никога не съм си мислил, че струва пукната пара — Бейли се наведе напред. — Признай си, Крофорд, хванал съм те в крачка. Престани да се правиш на света вода ненапита. Приеми наказанието, че се остави да те спипам. Плати си стоте хиляди долара. Изобщо няма да те питам защо са ти толкова имена. Това си е твоя работа. Моята работа е да ми платиш.
На Бюканън изведнъж му направи впечатление, че по време на целия разговор Бейли беше държал лицето си извърнато наляво, сякаш вратът му беше схванат, принуждавайки самия него да обърне моторницата и собственото си лице в същата посока, за да може да разговаря очи в очи с него.