Схванат врат?
Бюканън се извърна към бетонния пристан отсреща и там, между две хвърлили котва платноходки видя червенокосата жена с вдигнат до лицето фотоапарат да прави снимки на него и Бейли. Дрехите й бяха други. Този път носеше маратонки, джинси и джинсова риза, но въпреки че фотоапаратът скриваше лицето й, нямаше как да сбърка атлетичната й фигура и дългата й, невероятно червена коса.
— А, значи забеляза приятелката ми — Бейли изпусна дим от цигарата. — Мисля, стана ти ясно, че дори и да се отървеш от мен, това няма да реши проблема ти. Тя има доста снимки, на които сме заедно и ако нещо стане с мен, а по-добре се моли, да не стане, нито дори някой нещастен случай, като например да се напия, да падна по стълбите и да си счупя врата, ще изпрати тези снимки на ченгетата. Освен това тя ми помогна да направя копия на снимките, които държиш, с онези хора на яхтата. Може да се окаже интересно човек да се порови и да разбере кои са те.
Червенокосата жена свали фотоапарата и погледна към тях от другата страна на пристана. Със сигурност беше същата, помисли си Бюканън. Високо чело. Отлични скули. Чувствени устни и брадичка. Приличаше му на моделите, които се появяват по кориците на модните списания. Но ако съдя по това как намръщено ме гледа, помисли си Бюканън, ще бъде много трудно на някой моден фотограф да я накара да се усмихне.
— Крофорд, досега непрекъснато говореше. Защо се умълча? — попита Бейли. — Да не си глътна езика? Или не ти идват на ума повече глупости? Чуй ме добре. Искам си парите!
Бюканън се поколеба, после взе решение.
— Кога и къде?
— Не се отделяй от телефона на приятелчето си. Ще се обадя у тях в осем и половина довечера и ще ти кажа какво да правиш.
Навън беше тъмно — Бюканън нарочно не запали лампата в стаята за гости, докато прибираше багажа си, като разчиташе на слабата светлина от хола. Когато свърши и се увери, че не е забравил нищо, той се замисли дали да не вземе 9-милиметровия пистолет от кобура, прикрепен към рамката на леглото, но се отказа. Ако нещо се случеше с него, полицията щеше да открие, че пистолетът е на Дойл, а Бюканън не желаеше да го замесва повече.
Като излезе от стаята за гости, Бюканън машинално понечи да завие наляво към светлината в кухнята, но промени решението си и зави надясно, към следващата врата в слабо осветения хол. Той почука, не получи отговор, но забеляза, че вратата беше леко открехната и реши да се възползва от това. Отвори още малко вратата и почука отново.
— Синди?
— Какво има? — попита изморен глас от тъмнината.
Бюканън влезе, прекоси тъмната стая и коленичи до леглото, различил смътните й очертания под чаршафа, но не й лицето й.
— Липсваше ми на вечеря.
— Бях уморена — прошепна тя. — Яхнията…
— Беше чудесна. Нямаше нужда да хабиш енергията си, за да я приготвяш. Джак и аз можехме да си поръчаме храна по телефона от някой ресторант.
— Не и в моя дом — Синди успя да произнесе натъртено думата, въпреки изтощението си.
— Е — каза Бюканън, — просто исках да знаеш, че оценявам това и да ти благодаря за всичко.
Тя се размърда бавно, очевидно обръщайки се към него.
— Това прозвуча така, сякаш… Тръгваш ли си?
— Трябва.
Тя се опита да приседне, но не успя.
— Надявам се, че не е заради мен.
— Защо мислиш така?
— Защото хората се чувстват неловко в мое присъствие, като знаят, че съм болна. Трудно им е да останат…
— Аз не се чувствам неловко — каза Бюканън. — Просто трябва да свърша някои неща. Време е да вървя и да се заема с тях.
Тя не отговори.
— Синди?
— Някак си се надявах да останеш и да правиш компания на Джак — тя пое дъх така, че Бюканън си помисли, че плаче. — Май повечето време съм или в болницата или тук, на легло. Не се страхувам за себе си, но ми е жал за Джак.
— Той много те обича.
— Знам.
— Каза ми го няколко пъти. Каза ми колко се гордее с теб, че си понасяла безброй трудности, докато е служел в армията и как си отрязала онези репортери.
Тя се засмя тихо, после изхлипа.
— Да, бях мъжко момиче. Доброто старо време. Само дето Джак постоянно отсъстваше, а сега, когато сме заедно…
— Точно така. Ти току-що сама го каза. Заедно сте. И нямате нужда от мен, да правя навалица. След няколко минути ще си тръгна.
— Вземи моята кола.
Бюканън рязко вдигна глава от изненада.
— Имам чувството, че ще ти трябва — тя докосна ръката му. — На мен определено не ми трябва. За последен път я карах преди да вляза в болницата. Вземи я. Моля те.
— Ще ти я върна, когато отседна някъде — промълви той.
— Повярвай ми, няма нужда да бързаш.
— Синди?
— Да?
— Съжалявам.
— Аз също.
Бюканън се наведе и леко я целуна по бузата. Устните му усетиха соления вкус на сълзите й.
— Пази се.
— Винаги съм се опитвала да се пазя. Така и не ми помогна. Ти се пази.
— Ще трябва — той се изправи. — Може би някога ще намина насам.
Тя не отговори.
— По-добре да те оставя да поспиш — Бюканън я помилва по лицето, после излезе от стаята и затвори вратата.