— Ще ти я върна, когато отседна някъде — промълви той.
— Повярвай ми, няма нужда да бързаш.
— Синди?
— Да?
— Съжалявам.
— Аз също.
Бюканън се наведе и леко я целуна по бузата. Устните му усетиха соления вкус на сълзите й.
— Пази се.
— Винаги съм се опитвала да се пазя. Така и не ми помогна. Ти се пази.
— Ще трябва — той се изправи. — Може би някога ще намина насам.
Тя не отговори.
— По-добре да те оставя да поспиш — Бюканън я помилва по лицето, после излезе от стаята и затвори вратата.
Дойл седеше на масата в кухнята и редеше пасианс. Той не вдигна поглед, когато Бюканън влезе в стаята.
— Дочух всичко.
— И?
— Благодаря. Приятелите означават много за нас. Напоследък тя няма много. Повечето се разбягаха, когато разбраха колко е болна. Дори не се сетиха да кажат на Синди това, което ти току-що ти й каза.
— Какво точно?
— Че съжаляваш — Дойл вдигна поглед от картите. — Синди е права. Мисля, че е по-добре да вземеш нейната кола вместо моя микробус. По-малко ще се набива на очи. Когато си свършиш работата, просто ми се обади откъде да я взема. Смятам, че ще имаш нужда и от това — той бръкна под масата, където, сигурно имаше скоба, защото, когато ръката му отново се появи, в нея държеше 9-милиметров пистолет Берета.
Бюканън погледна към прозорците. Щорите бяха спуснати, така че никой отвън не можеше да види оръжието. Но той все още се притесняваше от възможността в кухнята да има скрити микрофони. Вместо да отговори, той поклати глава в знак на отказ.
— Защо не? — произнесе само с устни Дойл.
Бюканън взе бележника от плота и написа:
Ами ако се наложи да го изхвърля?
Дойл взе химикалката и написа в бележника:
Взех го от един убит войник в Панама. Няма начин да разберат, че аз съм ти го дал.
Бюканън изгледа съсредоточено Дойл, после кимна. Той извади пълнителя, за да се увери, че е зареден, изтегли затвора и го пусна, за да вкара патрон в цевта, свали ударника, а после мушна оръжието под колана си, на гърба и го скри, като облече кафявото шушляково яке, което беше взел от Дойл.
Дойл го огледа внимателно.
— Направо ти лепна.
Бюканън погледна към часовника на печката — осем и двадесет и пет. Бейли трябваше да се обади след пет минути. Дойл сви рамене, сякаш искаше да каже: „Търпение!“. Тъй като и двамата се притесняваха, че кухнята може да се подслушва, никой не проговори. Дойл накъса листа от бележника, изгори парченцата в една чиния и изхвърли пепелта в мивката, като пусна водата, за да я измие, по-скоро от желание да прави нещо, отколкото да унищожи евентуална улика. После отново започна да реди пасианса, сякаш разбрал, че Бюканън има нужда да се съсредоточи, вместо да се разсейва с празни приказки.
Осем и половина. Бюканън продължи да се взира в телефона.
Изминаха пет минути.
После десет.
Кръвта отново започна да пулсира в главата на Бюканън. Най-накрая в девет без петнадесет телефонът иззвъня.
Бюканън грабна слушалката преди шумът да разбуди Синди.
— Близо до вас, на Пайн Айлънд Роуд, има малък супермаркет. На няколко пресечки от булевард „Сънрайз“ — прозвуча дрезгавият глас на Бейли.
— Знам го. Минавал съм оттам.
— Иди до пицарията. Застани отдясно на входа. В девет трябва да си там. Ела сам.
Бейли затвори преди Бюканън да успее да потвърди, че е разбрал всичко.
Той се намръщи и се обърна към Дойл.
— Трябва да свърша една работа.
— Ключовете за колата са в онова чекмедже.
— Благодаря — Бюканън раздруса ръката му.
Това беше единствената проява на чувства, която можеше да си позволи. Той прибра ключовете, вдигна куфара си, взе от плота малка червена походна хладилна кутия и кимна, когато Дойл му отвори вратата.
Деветдесет секунди по-късно той вече пътуваше с колата.
В малката червена хладилна кутия имаше пластмасова поставка с ябълка и два сандвича с наденички. В поставката под нея имаше кубчета лед. А отдолу бяха стоте хиляди долара в стодоларови банкноти.
Докато караше в мрака, Бюканън погледна към хладилната кутия на седалката до него. После провери за светлини от фарове в огледалото за обратно виждане, за да разбере дали не го следят.
Беше получил хладилната кутия с парите този следобед, докато чакаше на един светофар на път към къщата на Дойл. Парите бяха изпратени в отговор на обаждането, което беше направил от един монетен автомат веднага след като беше приключил разговора си с Бейли. Полковникът му беше казал да изчака в офиса на Дойл до три часа, а когато потегли обратно, да остави прозореца до предната седалка отворен. Докато чакаше на светофара, до него беше спрял един мотоциклетист, който пусна хладилната кутия през отворения прозорец и потегли.