Бюканън успя да научи тези факти и да забележи тези подробности, защото Бейли не се свърза с него в определеното време. В единадесет и двадесет той все още не се беше обадил. Фоайето беше безлюдно.
— Господин Грант?
Бюканън вдигна поглед от креслото на което беше седнал, близо до остъклената врата, водеща към вътрешния двор, място, което беше избрал, защото даваше възможност да бъде видян отвън. Беше го повикала жената, която седеше зад малкото бюро на рецепцията, повдигнала въпросително вежди.
— Да.
— Търсят ви по телефона.
С хладилната кутия в ръка Бюканън отиде до рецепцията и пое слушалката от администраторката.
— Излез през задната врата, пресечи улицата, мини през портала, а после покрай басейна — указанията на Бейли бяха последвани от внезапно прозвучалия сигнал „свободно“.
Бюканън върна слушалката на администраторката, благодари й и излезе през задната врата. Когато се озова навън, видя портала от другата страна на улицата и пътека, която се виеше през малък, потънал в тъмнина парк, край басейна, пуст и тъмен в този късен час.
Той пое нататък, обгърнат от сенките на палмите, като очакваше от тъмнината да се разнесе гласът на Бейли, за да му нареди да остави парите на някоя от мержелеещите се в мрака масички край басейна и да продължи, все едно, че не беше осъществил контакт с никого.
Единствените светлини бяха отпред, от разположените покрай канала извити лампи, както и от една лодка с кабина и закотвеното до нея корабче, приспособено за жилище. До слуха му достигна пърпорене от двигател. После чу мъжки глас.
— Господин Грант? Вие ли сте това, господин Грант?
Бюканън продължи напред, като се отдалечи от басейна в посока към канала. Той веднага разбра, че пърпорещият двигател принадлежеше на лодка-такси, закотвена с носа напред между лодката с кабината и корабчето. Тя беше жълта, дълга около шест метра, с пилони по протежение на планшира, върху които беше опъната тента на жълти и зелени райета. През деня тентата пазеше пътниците от палещите лъчи на слънцето. Но сега, през нощта, тя закриваше и малкото светлина, която идваше от извитите лампи край канала и пречеше на Бюканън да види кой беше вътре.
В лодката определено имаше пътници. Най-малко петнадесет. Бюканън виждаше смътните очертания на фигурите им, но не можеше да разбере кои са. Тентата заглушаваше репликите, които си разменяха, но от начина, по който заваляха думите, разбра, че това са хора, тръгнали да обикалят баровете в петъчната вечер.
— Точно така. Името ми е Грант — каза Бюканън на капитана, седнал на кормилото пред пътниците.
— Е, вашият приятел вече е на борда. Бях започнал да се чудя дали ще се появите. Канех се вече да тръгвам.
Бюканън се взря в мрака и се помъчи да разгледа пътниците под тентата, после пристъпи към подвижното мостче, което беше спуснато от носа на лодката към канала. Той се хвана с дясната си ръка за въженото перило и като стискаше с лявата хладилната кутия, се спусна по стъпалата и се озова в лодката. Пътниците, двадесетгодишни младежи, облечени в скъпи спортни дрехи за разходка из града, бяха насядали по пейките от двете страни на палубата.
Кърмата беше потънала в мрак.
— Колко ви дължа? — попита Бюканън.
— Приятелят ви вече плати за двамата.
— Колко щедро от негова страна.
— Тук съм, Вик, отзад — долетя дрезгав глас от потъналата в мрак кърма.
Докато лодкарят прибираше подвижното мостче, Бюканън мина край група младежи, които седяха вляво от него и спря на кърмата. Очите му вече бяха привикнали с тъмнината и той видя Бейли, седнал отпуснат на една пейка.
Бейли му махна с месестата си ръка.
— Как си, друже?
Бюканън седна и постави хладилната кутия между двамата.
— Нямаше нужда да си носиш вечеря — каза Бейли.
Бюканън само го изгледа. Водното такси пое на заден ход между лодката с кабината и корабчето и щом излезе в канала, увеличи скоростта.
Хитро, помисли си Бюканън. Сега съм отделен от поддържащия екип. Те не можеха да стигнат навреме до лодката-такси, нито пък да се качат на борда без Бейли да ги забележи.
Очите на Бюканън бяха достатъчно привикнали с мрака и светлините на околните жилищни сгради, ресторанти и лодки започнаха да му се струват още по-ярки. Но интересът на Бюканън към тази гледка беше продиктуван единствено от факта, че тя му позволи да забележи клетъчния телефон, който Бейли сгъна и прибра в калъфа, окачен на колана му.