В отворения вход на палатката се появи сянка. Тя вдигна поглед и видя Макинтайър, главният отговорник за проекта, обгърнат от прахта, която беше вдигнал един от булдозерите. Той свали широкополата си шапка, избърса с карирана носна кърпа изгорялото си от слънцето, изцапано, потно чело и повиши глас, за да го чуе сред шума, който се разнасяше навън.
— Идва.
Джена се намръщи и погледна часовника си, чиято метална верижка беше набита с песъчинки.
— Вече? Още е десет часа. Трябваше да пристигне чак…
— Казах ти, идва.
Джена остави молива и излезе пред палатката, където погледна с присвити очи в посоката, която сочеше Макинтайър — на изток, към огряното от убийственото слънце кобалтовосиньо небе и бързо нарастващата точица над джунглата. Въпреки че не можеше да го чуе сред грохота на строителното оборудване, тя си представи монотонното бръмчене на хеликоптера в далечината, постепенното му прерастване в рев, а после, когато хеликоптерът ясно са открои, тя наистина чу как каца на площадката в близост до лагера и как характерното, бързо биене на витлата му се смеси с околния шум.
Във въздуха се вдигна прах — повърхностен слой почва, оголен след изсичането на тази част от гората и взривяването на дънерите или изкореняването им от булдозери. Строителите и шофьорите спряха за миг работа и погледнаха към площадката за кацане. Това не беше един от огромните, грозни промишлени хеликоптери, които използваха за пренасяне на машините и строителното оборудване. Напротив, този беше малък, лъскав пътнически хеликоптер, от типа, в който филмовите звезди и спортните знаменитости обичаха да ги виждат, а в конкретният случай — от онзи тип, който можеше да каца на яхти и беше собственост на един от най-богатите бизнесмени в света. Дори от разстояние ясно се виждаше червеният надпис отстрани: „ДРЪМОНД ИНДЪСТРИЙЗ“. Името имаше такова огромно въздействие, че щом го видяха, строителите отново се захванаха за работа, сякаш се страхуваха от гнева на Дръмонд, който можеше да реши, че не работят достатъчно усърдно.
Но това не се отнасяше за хората от охраната, забеляза Джена. Въоръжени с пушки, обикалящи постоянно наоколо, те не бяха обърнали внимание на хеликоптера. Като истински професионалисти те непрестанно обхождаха с поглед заобикалящата ги гора.
— По-добре да не го караме да ни чака — предложи Макинтайър.
— Той не чака — отговори Джена. — Дявол да го вземе, я го виж. Вече е излязъл от хеликоптера. Ще стигне преди нас в главния офис. Чувам, че всяка сутрин плувал по три километра.
— Да, старото копеле сигурно има повече енергия от нас двамата — промърмори Макинтайър, докато Джена сгъваше топографската карта и я пъхаше под мишницата си.
Двамата се запътиха бързо към най-масивната постройка в лагера — едноетажна сграда от дървени трупи, в която се намираха жизненоважните запаси — храна, гориво, муниции, динамит — неща, които трябваше да бъдат предпазени от атмосферните условия, от скитащи наоколо животни и особено от хората. В сградата се намираше и административния център, където Макинтайър държеше документите за проекта, поддържаше радиовръзка с работодателя си и провеждаше ежедневните оперативки с различните бригадири.
Джена се оказа права. Когато наближиха постройката, видяха, че Алистър Дръмонд вече беше стигнал преди тях.
Никой не знаеше на колко години е точно, но се носеха слухове, че скоро е прехвърлил осемдесетте, въпреки че като се изключеха сбръчканите му по старчески ръце, изглеждаше двадесетина години по-млад. Кожата на лицето му беше неестествено изпъната от многобройни козметични операции.
Всъщност, слуховете бяха в основата на славата на Дръмонд. На каква сума възлизаше натрупаното от него богатство? Какво беше влиянието му върху премиера на Китай? Каква беше ролята му в Арабското нефтено ембарго през 1973 година? Каква беше ролята му в оръжейния скандал Иран-Контри. Дали в средата на живота си наистина е имал сексуални връзки с Ингрид Бергман, Марлене Дитрих и Мерилин Монро? И напоследък, какви бяха отношенията му с често придружаваната от него оперна дива Мария Томес? Разведен шест пъти, прекарващ повече дни в годината в собствения си самолет, отколкото в именията, които притежаваше в единадесет държави по света, насочил усилията на фармацевтичната част от финансовата си империя към изследването на СПИН, в състояние да се похвали, че се обръща на малко име към всеки руски, британски и американски президент от 1940 година насам, Алистър Дръмонд излагаше на показ комбинация от нечуван успех и безсрамна самореклама, превърнала го в митична фигура сред галерията от световноизвестни личности. Слуховете и загадките около него го превръщаха в смесица от противоречия, които можеха да се тълкуват по най-различен начин. Неговото обвързване с изследването на СПИН, например. Дали причината за това беше чисто хуманна, или го привличаше възможността за безмерни печалби? Или и двете? Личността му представляваше една невероятна загадка и по тази причина всеки, имал възможността да се срещне с него, никога не забравяше това преживяване, независимо дали по време на срещата се беше поддал на внимателно пресметнатия му чар или станал жертва на безскрупулно манипулиране от негова страна.