— Суеверия и глупости. Изненадан съм, че сте допуснали това да попречи на проекта — намръщи се Дръмонд. — Но пък ми дадохте идея. Права си. Това е техният заден двор — той се обърна към русокосия, елегантно облечен мъж с приятни черти, който се беше облегнал на затворената врата. — Реймънд, искаш ли да излезеш на лов?
— С голямо удоволствие, господин Дръмонд.
— Шефът на охраната ще се погрижи да ти осигури всичко необходимо.
Дръмонд се обърна към Джена.
— Къде живеят тези диваци? Отбелязала ли си селото им на картата, която изготвяш?
— Село? — каза Джена. — И без това имам достатъчно проблеми с картографирането на площадката. Заобиколени сме от дъждовна гора. Няма никакви пътеки. Човек не тръгва да се разхожда наоколо просто ей така. Може да се загуби или да му се случи нещо по-лошо. Село? Досега не сме видели нито един местен жител, да не говорим за село.
— И все пак си сигурна, че това е тяхно дело?
Дръмонд се обърна към помощника си.
— Реймънд, открий ги. Спри ги!
— Да, сър.
Реймънд отвори вратата.
— Но, Реймънд…
— Да, сър?
— Тъй като това е техният „заден двор“ и те го познават като пръстите на ръката си, искам един жив дивак, който да може да говори. Доведи го в лагера, за да го разпитаме. Може би той ще знае къде да намерим това, което търсим.
Когато Реймънд напусна постройката се появи мъж в синя униформа на пилот. Върху джоба на якето му имаше червен надпис „ДРЪМОНД ИНДЪСТРИЙЗ“.
— Сър, търсят ви по радиостанцията в хеликоптера — задъхано каза той.
— Прехвърлете обаждането тук. Макинтайър, каква честота използваш?
Макинтайър веднага я съобщи на пилота, който бързо излезе от помещението.
Дръмонд посочи към картата, която Джена стискаше под мишница.
— Я да видя какво си направила!
Джена разгъна картата върху масата.
— Не, не, не! — отсече Дръмонд.
— Какво не е наред? Постарах се всичко да е подробно. Проверявах по два пъти всеки…
— Точно в това е проблемът. Всичко е твърде подробно. Казах ти изрично. Искам карта, която ще изглежда убедителна пред мексиканските власти — Дръмонд я изведе навън, като посочи към суматохата, която цареше наоколо, към работниците, които изсичаха дърветата и разполагаха оборудването.
Озовала се на ярката слънчева светлина след полумрака на стаята, Джена заслони очите си с ръка и насочи вниманието си там, накъдето сочеше Дръмонд. С изсичането на все повече и повече дървета, които работниците извличаха настрани, за да ги изгорят, това, което преди няколко дни беше изглеждало като хълмове, се превръщаше във все по-ясно различими пирамиди, храмове и дворци — наследство от великата някога империя на маите. Сърцето й заби силно.
— Твърде много зависи от това — каза Дръмонд. — Картата ти не може…
Думите му внезапно бяха прекъснати от пращящ глас, който се разнесе през пукането на статичното електричество от радиостанцията.
— Прехвърлиха разговора ви — каза Макинтайър.
— Включено ли е заглушаващото устройство?
Макинтайър кимна.
— Просто натиснете превключвателя.
— Почакайте ме. Няма да се бавя.
Дръмонд влезе в постройката и затвори вратата, като остави Джена и Макинтайър отвън. Джена, притеснена, озадачена и разгневена, поклати глава.
— Ама, че копеле!
— По-тихо — каза Макинтайър. — Може да те чуе.
Макинтайър беше прав, изведнъж осъзна Джена. Въпреки целия шум от машините и работниците тя беше достатъчно близо до вратата и думите й можеха да се чуят в помещението.
Но по същата логика…
Вратата не прилепваше плътно към грубо скованата рамка. Тя се беше отворила леко след като Дръмонд я беше затворил и от време на време до слуха на Джена долитаха изблиците на дрезгавия му глас.
— Намерете жената. Ако Делгадо научи, че тя не ни съдейства… по дяволите. Всичко… Намерете я. Използвайте всички възможни средства. Не ме интересува какво трябва да… Убийте го, ако…
В този миг гласът му секна и Джена бързо се отдалечи от вратата, като отиде при Макинтайър. Въпреки че й се гадеше, тя се опита да изглежда така, сякаш беше съвестна служителка, която търпеливо чака работодателя си.
Дръмонд рязко отвори вратата и наперено излезе навън. Въпреки слънцето, което се отразяваше в гъстата му побеляла коса и очилата му, старецът изглеждаше обхванат от мрачно настроение. Той тъкмо се канеше да поднови словесните си нападки по адрес на Джена, когато забеляза нещо вляво, което за миг сякаш повдигна духа му.
Джена проследи поглед му и видя Реймънд. Беше облечен в маскировъчни дрехи и с пушка през рамо поемаше към джунглата. Дори от разстояние си личеше, че е обхванат от радостна възбуда.