Апартаментът приличаше на хотелска стая — чист, но практичен и безличен. Един от ъглите на всекидневната беше превърнат в мини офис — с бюро, компютър, принтер и модем. Върху масичката за кафе бяха подредени няколко броя от списанието, за което се предполагаше, че работи и когато Бюканън прегледа съдържанието им, откри статии, подписани с неговия псевдоним — още едно указание, че Дон Колтън беше универсална самоличност. Очевидно списанията бяха приготвени доста преди това и не само за него, но за всеки от полевите агенти, който в момента използваше това прикритие. Дон Колтън — поне настоящият Дон Колтън — нямаше да се задържи дълго време тук.
Въпреки това Бюканън трябваше да придаде достоверност на човека, чиято роля играеше и първата му стъпка беше да се запознае със статията, която би трябвало да е излязла изпод перото му. Но тъкмо беше стигнал до средата на очерка за Таити, когато неочаквано откри, че бяха изминали два часа. Той се намръщи. Главоболието му, което не преставаше да го мъчи от момента, когато беше ударил главата си в Канкун, се усили и той с учудване си даде сметка, че ролята на журналист в списание за реклама на курорти вече не го вълнува. Изморен, той се изправи, отиде в кухнята, която беше отделена от всекидневната само с един бар-плот и си наля от бутилката с бърбън, която се намираше до хладилника, заедно с бутилка джин и бутилка ром. После си сложи лед и се поколеба какво да направи първо — да се изкъпе, или да отвори консерва чили, която беше открил в един от шкафовете. Утре трябваше да реши какво да направи по въпроса с чистите дрехи. Онези, които беше видял в гардероба в спалнята, му бяха твърди малки. Но той не можеше да напусне апартамента без да уговори процедура за връзка с шефовете си, така че те да знаят как да го открият. В този момент телефонът иззвъня.
Звукът го стресна.
Той се извърна към дневната, втренчил поглед в апарата, който се намираше върху малка масичка до дивана. Телефонът отново иззвъня. Бюканън отпи от бърбъна, като изчака нервите му да се отпуснат. Телефонът иззвъня за трети път. Мразеше телефоните. Намръщен, той се отправи към всекидневната и вдигна слушалката преди телефонът да иззвъни за четвърти път.
— Ало — той се опита гласът му да прозвучи естествено.
— Дон! — възкликна жизнерадостен мъжки глас. — Аз съм, Алън! Не бях сигурен дали вече си се върнал. Как си, дявол да те вземе?
— Добре — каза Бюканън. — Чудесно.
— Добре ли мина командировката?
— Най-вече последната част.
— Да, в картичките, които ми изпрати, беше споменал, че в началото си имал проблеми. Нищо страшно, надявам се?
— Нищо страшно! — повтори Бюканън.
— Страхотно! Слушай, приятелю, знам, че е късно, но не си спомням откога не съм те виждал. Какво ще кажеш? Вечерял ли си? Искаш ли да се видим?
— Не — отговори Бюканън. — Още не съм вечерял.
— Е, ами да намина тогава, а?
— Ами да, защо не?
— Чудесно, Дон. Нямам търпение да те видя. След петнадесет минути съм при теб. Помисли къде искаш да похапнем.
— В някой ресторант, където е тъмно и не много претъпкано. Може би с пианист.
— Четеш ми мислите, Дон, направо ми четеш мислите!
— До скоро — Бюканън остави слушалката и започна да разтрива слепоочията си. Репликата на мъжа за пощенските картички и неговата собствена реплика за пианиста бяха двете части на опознавателната парола в случай, че се свържеха с него. Така пишеше в бележката, която беше унищожил в библиотеката на Конгреса. Скоро отново трябваше да докладва и да отговаря на въпроси, свързани с изпълнението на последната му задача.
Беше изгубил представа за кой пореден път ще прави това. Главата продължаваше да го боли. Помисли си, че трябва да измие лицето си, но първо отпи от чашата с бърбън.
Петнадесет минути по-късно, точно по график, на вратата се позвъни. Бюканън погледна през шпионката и видя около четиридесет годишен късо подстриган пълен мъж с кафяво карирано спортно сако. Гласът, който беше чул по телефона, не му беше познат, затова Бюканън не се изненада, че никога не е виждал този мъж, при положение, че гласът по телефона беше негов. Независимо от това Бюканън се беше надявал, че ще дойде някой от оперативните агенти, с които беше работил преди. Бяха му се събрали твърде много промени.
Бюканън предпазливо отвори вратата. Все пак не можеше да бъде сигурен, че точно това е човекът, който щеше да установи контакт с него. Но мъжът веднага разсея подозренията му, като заговори със същия жизнерадостен тон, който Бюканън беше чул преди това.