— Дон, изглеждаш страхотно. В картичките не споменаваш, че си свалил някой и друг килограм.
— Храната не ми понесе. Влизай, Алън. Мислех си, че не ми се ходи на ресторант. Нямам настроение да слушам пианист.
— Както кажеш — мъжът, който преди малко се беше представил като Алън, несъмнено псевдоним, внесе в апартамента метално куфарче и изчака, докато Бюканън заключи вратата. После поведението му рязко се промени, сякаш беше актьор, който е изоставили ролята си щом е слязъл от сцената. Държанието му стана делово.
— Днес следобед проверихме апартамента. Няма бръмбари. Как се чувстваш?
Бюканън сви рамене. Истината беше, че се чувстваше изтощен, но беше обучен да не проявява признаци на слабост.
— Раната ти зараства ли добре? — попита мъжът.
— Инфекцията изчезна.
— Чудесно — отсече мъжът. — А как е главата ти? Казаха ми, че си я ударил…
— Глупава случайност — каза Бюканън.
— В доклада, който получих, се споменава за контузия.
Бюканън кимна.
— И фрактура на черепа — продължи мъжът.
Бюканън отново кимна. От движението главоболието му се усили.
— Импресивна фрактура на черепа. Малка частица кост отвътре е притиснала мозъка, на това се дължи контузията. Самата кост не е счупена. Не е кой знае колко сериозно. Прекарах една нощ под наблюдение в болницата във Форт Лодърдейл. После лекарят ме освободи. Нямаше да ме пусне, ако…
Пълният мъж, който се представяше като Алън, седна на дивана без да сваля погледа си от Бюканън.
— Така пише в доклада. В него пише още, че ти предстои още един преглед, още една компютърна томография, за да се види дали отокът на мозъка ти е спаднал.
— Щях ли да вървя насам-натам, ако мозъкът ми е все още отекъл?
— Не знам — мъжът продължаваше да гледа Бюканън изпитателно. — Щеше ли? Вие, агентите от Специални операции имате особен начин на мислене. Считате, че за вас няма невъзможни неща. Проблеми, които биха затруднили обикновен човек, на вас не ви правят никакво впечатление.
— Не е така. Винаги поставям на първо място мисията. Ако преценя, че раната пречи на способността ми да изпълня мисията, ще съобщя веднага.
— Похвално. А ако си помислиш, че имаш нужда от почивка, също ли ще го кажеш?
— Разбира се. Кой отказва отпуск!
Мъжът не каза нищо, просто седеше и продължаваше да го гледа изпитателно.
За да смени темата, а и за да задоволи любопитството си, Бюканън попита:
— Какво стана във Форт Лодърдейл след като заминах? Всички ли останаха доволни от начина, по който се развиха събитията? Успяха ли да намерят снимките?
Мъжът наведе очи, нагласи комбинацията за ключалката на куфарчето и го отвори.
— Не знам нищо за това — каза сухо той и извади една папка. — Трябва да попълним някои документи.
Разтревожен, Бюканън седна срещу него. Инстинктите му го притесняваха. Може би това се дължеше на умората или беше последица от преживяното напрежение. Каквато и да беше причината, нещо в поведението на мъжа караше Бюканън да се чувства неловко.
Това не се дължеше на факта, че мъжът се държеше рязко. През осемте години, откакто работеше под прикритие, Бюканън беше работил с най-различни оперативни агенти, някои от които се държаха по начин, който веднага би ги дисквалифицирал от някое състезание по популярност. Но работата не изискваше от тях да се държат така, че да се харесат. Работата изискваше от тях да обмислят нещата в най-малки подробности и често нямаше време за излишна учтивост. Освен това не беше разумно да установяваш близки отношения с човек, когото по всяка вероятност едва ли някога ще видиш отново.
Опитът, натрупан през годините, беше научил Бюканън на това, и то не винаги безболезнено. В многобройните фалшиви самоличности, под които беше работил, от време на време му се беше случвало да се привърже към някого… Към Джак и Синди Дойл, например. Колкото и да се пазеше от това, то понякога се случваше и караше Бюканън да чувства някаква празнота, след като му се наложеше да замине. Ето защо на него не би трябвало да му направи някакво впечатление, че този оперативен агент желае да изслуша доклада му и да зададе въпросите си обективно, без всякакви емоции.
Но не беше това. Не това караше Бюканън да се чувства неловко. Беше нещо друго и най-доброто, което можеше да направи в момента, беше да го припише на преживяването с Бейли, на инстинкт, който го предупреждаваше да бъде изключително предпазлив.
— Ето подписана от мен приемателна разписка — каза пълният мъж, който се представяше като Алън. — А сега ми дай документите за самоличност на Виктор Грант.