Бюканън отвърна на погледа му.
След тридесетина секунди Алън въздъхна и протегна ръка към Бюканън да му върне картичката. После я пъхна в хартиената торба заедно със списанията, каталозите и рекламните брошури, сложи торбата в металното си куфарче и го заключи.
— Е, скоро пак ще си поговорим, Бюканън — каза той и се изправи.
— Почакай малко!
— Някакъв проблем ли има? — попита мъжът. — Или може би си забравил да ми кажеш нещо?
— Да. Какво става с новата ми самоличност?
— Нова самоличност?
— Шофьорската книжка и кредитната карта, всички документи за Дон Колтън.
Мъжът се намръщи.
— Сигурно си останал с погрешно впечатление. Няма да получиш нова самоличност.
— Как?
— Няма да ти трябва. Наемът, таксата за телефона и другите сметки се плащат по пощата от една от организациите, които използваме за прикритие. Тук има достатъчно храна, така че няма да ти трябва чекова книжка, за да пазаруваш от супермаркета, нито пък ще ти е необходима кредитна карта, за да отидеш на ресторант. И тъй като искаме да бъдеш наблизо, няма да ти трябват документи, за да наемеш кола.
— А дрехи? Трябва ми кредитна карта, за да подменя нещата, които изоставих във Форт Лодърдейл. Това, което е в гардероба, ми е твърде малко.
— В спалнята има сив памучен анцуг. Достатъчно голям е и засега ще ти свърши работа. Когато дойда, за да те откарам в болницата за компютърната томография, ще ти донеса още някои неща.
— Това ли е всичко? Оставяш ме без документи, с които да мога да докажа легендата си?
— Бюканън, ние не искаме да доказваш легендата си. Не искаме да попадаш в ситуация, в която ще се наложи да доказваш легендата си. Не искаме Дон Колтън да напуска този апартамент. Не искаме да се размотава из сградата, или да ходи по ресторанти, или в магазини и да размахва документи за самоличност. Дон Колтън е невидим. Той живее в този комплекс от години и никой не го познава. Разбираш ли, той постоянно пътува. Ето защо щом си стоиш тук, никой няма да ти досажда, а освен това не искаме ти да досаждаш на никого. Ясно ли ти е?
Бюканън присви очи.
— Да, ясно ми е.
— Не искаме дори пица да си поръчваш по телефона.
— Казах, че ми е ясно! Освен това, как бих могъл да си поръчам пица? Почти не са ми останали пари.
— Добре — мъжът взе куфарчето си и се запъти към вратата.
— Значи оставам в безтегловност?
Мъжът продължи да върви.
— Докато не преценим до каква степен сме успели да ограничим пораженията в Канкун, Мерида и Форт Лодърдейл. Преди малко ми каза, че ще поискаш почивка, ако прецениш, че имаш нужда от такава. Каза, че никой не отказва отпуск — мъжът стигна до вратата, отключи я и погледна към Бюканън. — Е, сега си в отпуск. Доста време си работил под прикритие. Осем години. Твърде дълго. Време е за почивка.
— Ами ако не искам почивка?
Мъжът хвана дръжката на вратата.
— Странно, Бюканън.
— Какво?
— Казаха ми, че си истински фанатик по отношение на самоличностите, които използваш.
— Точно така.
— Като актьор, който работи по метода на Станиславски. Измисляш си подробна история за героите си. Обличаш се, храниш се, а понякога дори вървиш така, както смяташ, че би вървял определен човек. Осигуряваш на всеки от тях строга индивидуалност.
— Отново си прав. Вживявам се в ролите си, иначе няма да оцелея.
— Разбира се. Работата е там, че ми казаха, че си готов едва ли не да откъснеш главата на всеки, който се обърне към теб с истинското ти име. Но аз току-що го направих, а всъщност, откакто дойдох, го направих няколко пъти. Трябваше да настояваш да те наричам Дон Колтън.
— В това няма нищо странно. Докато не получа документи за самоличност и биографични данни за Дон Колтън, не мога да се превъплатя в него. Просто нямам самоличност, в която да се вживея.
— Е, в такъв случай бих очаквал от теб да настояваш да те наричам Виктор Грант.
— Как бих могъл?
— Не разбирам.
— Невъзможно е да ме наричаш Виктор Грант. Нямаше да реагирам на това име.
— Защо?
— Защото Виктор Грант е мъртъв.
Внезапно Бюканън почувства отново студени тръпки, когато разбра значението на това, което току-що беше казал.
Мъжът, който се представяше като Алън, също го разбра много добре.
— Както каза, в момента си в безтегловност — той натисна дръжката и отвори вратата. — Стой тук. Пак ще ти се обадя.
Бюканън се облегна на заключената врата и започна да разтрива слепоочията си. Толкова много неща не бяха наред, че не знаеше откъде да започне да анализира.