— За паспорта?
— Нямах пред вид паспорта. Картичката. Тя ме притеснява. Мисля, че премълча нещо. Мисля, че ме излъга.
— Защо да го прави?
— Не съм сигурен. Но според собствените ви думи той е работил под прикритие, под многобройни самоличности необичайно дълго време. Понесъл е доста физически страдания в Мексико. Очевидно главата все още продължава да го боли. Може би всеки момент ще рухне психически. Съществуват негови снимки заедно с вас. Освен това съществува и онази жена, която е видяла Бейли с Бюканън и вас с Бюканън. Доста нерешени проблеми. Ако Бюканън се провали, ако рухне, е, не мисля, че имаме нужда от още един Хасенфус.
Алън имаше пред вид един бивш морски пехотинец на име Йожен Хасенфус, свален през 1986 година, докато пренасял със самолет оръжие за подкрепяните от САЩ бунтовници-контри в марксистка Никарагуа. Подложен на разпит от никарагуанските власти, той намесил в операцията ЦРУ. Разразилият се политически скандал беше разкрил тайна, водена от Белия дом война в Никарагуа. Тъй като за наемането на Хасенфус били използвани посредници, ЦРУ успя убедително да отрече връзката си с него. Независимо от това вниманието на Конгреса и медиите към ЦРУ можеше да доведе до катастрофални за Управлението резултати.
— Бюканън никога няма да проговори — каза полковникът. — Той никога няма да наруши правилата за сигурност.
— Най-вероятно някой на времето е казал същото и за Хасенфус, когато са го наели — поклати глава Алън.
— Никога няма да се стигне до там — заяви полковникът. — Аз вече реших. Отстранявам Бюканън от активна служба. Ще го изтеглим бавно, без излишни сътресения за него. Или може би ще се съгласи да стане инструктор. Но дните му на полеви агент под прикритие свършиха.
— Утре, когато го заведа за нова компютърна томография…
— Накъде биеш?
— Искам да го обработят с натриев амитал и след това да го разпитам за картичката — каза Алън.
— Не!
— Но…
— Не! — повтори полковникът. — Той е мой агент и знам как ще реагира, ако използваме наркотични вещества, за да го разпитаме. Ще се почувства заплашен, обиден, предаден. Тогава наистина ще възникне проблем. Най-бързият начин да накараме един човек да се откаже от лоялността си към нас е да се отнесем с него така, сякаш не е лоялен.
— В такъв случай настоявам поне да бъде поставен под наблюдение — каза Алън. — Има нещо у него, което ме притеснява. Непрестанно мисля за тази картичка.
— Да бъде поставен под наблюдение? — Полковникът сви рамене и се обърна към телевизионните монитори, на които се виждаше Бюканън, отпуснат на дивана, стиснал здраво очи, сякаш измъчван от силно главоболие, притиснал чашата с бърбън към челото си. — За мен това не е проблем. В края на краищата вече правим точно това.
Озовал се в безтегловност, но без да осъзнава това, Бюканън не беше обърнал внимание, че го наричат с истинското му име, когато пълният мъж с кафявото карирано спортно сако го беше разпитвал предишната вечер. Но веднага щом мъжът му обясни какво беше направил, веднага щом си даде сметка, че се намира в неустановено положение между две самоличности, той започна да изпитва огромно смущение от името си. Бюканън толкова майсторски се превъплъщаваше в ролите си, че през изминалите осем години рядко беше мислил за себе си като Бюканън. Това просто щеше да бъде несъвместимо с различните му фалшиви самоличности. Той не само играеше тези роли. Той се превръщаше в тези хора. Трябваше да го прави. И най-малката слабост в превъплъщенията му щеше неминуемо да доведе до неговата смърт. През по-голямата част от времето Бюканън напълно беше изтрил от съзнанието си истинското си име, така че, ако някой решеше да го изпита и да го извика, той нямаше да се обърне. Навикът нямаше нищо общо с това. Името просто щеше да принадлежи на някой непознат човек.
Но сега, докато пълният мъж, който се представяше като Алън, го караше към болницата за поредната компютърна томография, Бюканън настръхваше вътрешно всеки път, когато придружителят му се обръщаше към него с истинското му име, нещо, което пълният мъж правеше често, очевидно съвсем преднамерено. Бюканън се чувстваше така, както се беше чувствал, когато за първи път беше поканил момиче на танц, или когато за първи път беше чул гласа си, записан на магнетофонна лента, или когато за първи път се беше любил. Но докато съмненията и учудването, които беше изпитвал при тези преживявания бяха положителни емоции, неудобството, което чувстваше, когато се обръщаха към него със собственото му име, го караше да изпитва страх. Той се чувстваше беззащитен, уязвим, застрашен.