— Ура! Мен ще ме поносят! — възхити се Мага. Подложих му врата си, Зуко увисна върху мен и непринудено се поинтересува:
— Искаш ли да пея, за да ти е по-весело? Гласът ми е един път! Мога да стана оперен певец, честна дума!
— Нямам слух, все едно — няма да го оценя…
Всички останали се спускат сами.
Някъде след половин час се откъсваме напред. Аз, Крейзи и Нике. Вероятно все пак „ездачите“ ни пречат, а може и девойката да има способности към алпинизма по рождение. Тя се спуска съсредоточено, без да гледа надолу, придвижвайки ръцете и краката си като автомат.
— Само да не се изтърсят момчетата… — въздъхна Маг над мен. — Те ще ни отнесат и нас по дяволите…
Едната ръка — върху стоманената греда. Другата — върху втора. Крака — вляво. Придвижвам ръцете си надолу. Крака — вдясно. Хващаме се с лявата ръка, отпускаме дясната…
Всичко е много просто. Решетката от арматура е строго геометрична. Ако Маниака беше на мое място, за минута би написал скрипт за спускане и би отишъл да пие кафе.
Защо този, който може да излезе от дълбината, не умее да пише програми, и обратното…
Един метър ми отнема около десет секунди. Пет метра в минута. Сметките са прости. Над три часа…
Крака вляво. Ръката — вдясно. Надолу. Преместване…
— Нормален човек не може да поддържа такава скорост дълго — каза Крейзи. Той, изглежда, е озадачен от същия проблем. — Момчетата ще се уморят. Ще им се наложи да почиват. Пет, шест часа… а може и повече… те вече изостанаха…
— Има ли алтернатива? — интересувам се аз.
— По-рано трябваше да помислим… — въздъхна Крейзи.
Внезапно над мен Мага се изхили:
— Да, ето я алтернативата… при стената.
Извърнах глава, с еднаква вероятност очаквайки да видя там стотина чудовища, хеликоптер, Карлсон или асансьорна кабина. Но не, само арматура…
— Какво, дайвъри, не виждате ли? — забавлява се Зуко. — Така е то…
deep
[Enter]
Дъгоцветна виелица. Светът придобива реалност. Вкопчвам се за арматурата със сила, поразяваща и мен самия. Ракетометът става тежък като гира. Зуко, нищо че е кльощав, сякаш тежи цял тон.
Но аз разбирам какво е имал предвид.
При стената на зданието правилността на решетката е нарушена. Там отгоре надолу се спускат някакви силно опънати въжета. Гладки, изрядни. Очевидно, арматурата в зданието не е напъхвана безразборно, а все пак с някакви разчети за нейната издръжливост. Телевизионната кула в Останкино също, ако не ме лъже паметта, е „закачена“ на стоманени въжета.
— Да почакаме момчетата — решавам аз. — Маг, хвани се и ти, мамка му, тежко ми е, ще се изтърся!
Зуко моментално се вкопчва в решетката.
След пет минути изостаналата група ни догонва. Подляра пухти, лицето му е почервеняло и изпотено. Маниака, напротив, е блед, но пази самообладание.
Чингиз псува. Непрекъснато. Тихо. Смайващо изобретателно.
— Момчета, дълго няма да издържите така — изричам.
— И сами го виждаме — съгласява се Маниака.
— Има вариант — кимам към стоманените въжета.
Крейзи е първият, който се гласи за скоростно спускане.
— Аз все пак съм чужд в отбора — пояснява той без излишни комплекси. — Ако се окаже, че всичко е наред… тогава идвате след мен.
Дава бронираната си жилетка на Маниака. Обяснението е напълно логично. Костюмът също би трябвало да издържи, но ще се нагрее, ще се изгориш.
— А ти?
— А мен няма да ме боли… — усмихва се Крейзи.
Едната примка свързва стоманеното въже с колана. Основното натоварване пада върху нея. Трябва още въжето да се стиска с обувките. И примка в ръцете, за забавяне на скоростта.
— Ох, от високо ще летиш… — въздъхва Мага. — Направо ми е неловко, че аз го предложих…
— Успокой се — срязва го Подляра. — По време на спускането непременно някой от нас щеше да падне.
— Ще се постарая да ви посрещна долу — казва Крейзи.
— Как ще разберем, че си се спуснал благополучно? — Чингиз умее да задава правилните въпроси, но кой знае защо — едва в последния момент.
— Ще се провикна.
— А ние ще те чуем ли?
— Ехото… Ще се извикам силно. — Крейзи продължава да не гледа надолу.
— Излез от дълбината — съветвам го аз.
— Не. Шансовете да не забележа нещо важно ще са по-големи. До после…
Той се отдръпва от арматурата, увисва на въжето. Изглежда примките го държат…
Крейзи отпуска примката и веднага се сурва надолу. Гледаме как фигурата му все повече се смалява. Тя засега е на въжето, но Дик е набрал плашеща скорост.
— Аз няма да издържа — честно си признава Пат. — Чин, няма да издържа!