Момчето започва да се паникьосва…
— Ще се спуснеш върху раменете ми — неочаквано предлага Нике. — Имаш ли ми доверие?
Пат вижда насмешливата й усмивка и се смущава.
— Е?
— Ако Чин разреши…
— Сигурна ли си? — интересува се Чингиз. — Все пак имаме дайвър в отбора…
— Мага ще ми е по-трудно да го издържа…
— Твоето мнение? — пита ме Чингиз.
Замислям се. Появяват се догадки, които не ми харесват…
— Тя ще се справи — решавам накрая аз. — Не по-зле от мен, предполагам.
— Само да достигне долу Крейзи — казва Маниака.
Чакаме.
— А ако се пльосне, ще чуем ли? — любопитства Пат. Получава от Подляра доста сериозен шамар по врата.
— Ще взема да те хвърля тебе, да чуеш какъв е звука…
От долу се дочува слаб, неразбираем шум.
— И какво трябва да означава това? — замислено изрича Маниака.
Шумът се повтаря.
— Никога няма да повярвам, че Крейзи е паднал от въжето на две части и с такъв интервал! — заявява Мага. — Тръгваме ли?
— Хващай се — казвам аз.
Излишни каиши няма, затова се налага Мага да се държи за мен.
— Не притискай шията ми — предупреждавам го. — Макар че… притискай колкото ти скимне.
Дълбина-дълбина, не съм твой…
Определено си заработих вечерната мигрена.
Погледнах нарисуваните си ръце върху нарисуваното въже. Мага пъхтеше в слушалките ми.
Спускане…
— О-хо-хо! — закрещя Зуко. Не изплашено, по-скоро възхитено.
Може да му се завиди. За мен сега няма страх. Но затова пък няма и истински възторг.
Стената се носеше покрай нас. Проблясваха възлите на арматурата. Наведох глава, погледнах надолу и започнах да забавям спускането. Подът се приближаваше прекалено бързо.
— Да не се разбием? — Изглежда, Мага също беше оценил скоростта.
Стиснах примката, обхванала въжето.
Колко е просто всичко… само в дълбината приключенията придобиват толкова вълнуващ и в същото време толкова безопасен характер. Всеки един алпинист или катерач при описанието на такова спускане с такива подръчни материали или ще се покрие с пот от нерви, или ще започне да се смее като обезумял. Така не се прави!
Но аз намалих скоростта; и ремъчните примки издържат, и Зуко не излита, разтворил отслабналите от страх ръце. Наужким, всичко тук е наужким, и макар че той не е дайвър, все едно — знае: в Дийптаун смърт няма. Не е имало по-рано.
Затова и сме дошли тук — за да се махне отново смъртта.
deep
[Enter]
Може би не си струваше да експериментирам на въжето, но все пак ми се искаше да разбера какво е усещането…
Най-близо е до кошмарния сън.
От ремъчните примки се вдига пушек. Освен това те пронизително скърцат. Ние се спускаме, изглежда, по-бързо, отколкото парашутист в свободен полет. Вече виждам долу Крейзи, размахващ ръце и викащ нещо.
Изминаха четири минути… височината беше деветстотин метра, плюс-минус петдесет.
Притискам примките почти максимално, опитвам се да забавям движението и с обувките. Краката ми отскачат встрани, въжето болезнено се удря от гърдите ми, от бронираната жилетка. От скърцането на триещия се метал започват да ме болят зъбите.
— Забавяй! — крещи Мага, пуска едната си ръка, протяга я към въжето, но навреме се опомня. Щеше да отлети нагоре… ако се беше вкопчил както трябва.
Забавям… опитвам се…
Ударът все пак е силен. Краката ми се подкосяват, падам, а Мага в последната секунда успява да отскочи от мен.
— Жив ли си? — Крейзи се накланя над мен, протяга ръка. Ставам, отърсвам се, макар че няма особена нужда от това. Подът е гладка бетонна площадка, от която израства арматурната гора. Чисто и празно.
— Жив съм… макар че една аптечка няма да е излишна.
Крейзи протяга ръка към колана си, където виси една от малкото ни на брой аптечки. Но се спира.
— Да почакаме, Льоня. Да видим как ще се спуснат останалите.
Да, разбира се, той е прав…
— Не излезе ли от виртуалността? — интересувам се аз.
— Излязох, на средата на пътя — не се опитва да се прави на герой Крейзи. — Стана страшничко.
Споглеждаме се — с една и съща мисъл: момчетата няма да имат такава възможност.
— А ти как го правиш? — питам аз. Въпрос на границата на фала… във всеки случай по-рано ние рискувахме да питаме за такива подробности само най-близките си приятели. Но сега — какво толкова…
Крейзи не се обижда, нито пък се учудва от въпроса:
— Представям си мислено лицето на едно момиче, живеещо в съседна къща.
— И това е всичко?
— Напълно достатъчно е — усмихва се той. — Ти да не си помислиш нещо… просто момиче, съседка. Двайсет и пет години по-млада от мен. А ти как излизаш от дълбината?