— Мърморя си един стих. Сам си го измислих.
Сега е ред на Крейзи да свие рамене в недоумение.
— Трябва да покрещим — предлага Маг, поглеждайки ни. — Че момчетата се вълнуват.
— Аз чувах ли се? — пита Дик.
— Напълно…
Неясно защо заставаме един до друг, Мага командва:
— Едно, две, три…
Крещим, задружно и с удоволствие, освобождавайки се от напрежението от спускането. Обичам атракциите, но тази беше максимално проста и занимателна…
— Още два пъти — командва Зуко. — Нали сега сме трима долу.
Сега ни остава само да чакаме. Стоим до въжето, гледаме нагоре. Предпазливо полагам длан върху метала и не знам дали усещам, или си измислям леко треперене.
— Някой идва…
— Крейзи — пита Мага, — а от каква височина трябва да паднеш на територията на „Лабиринта“, за да се пребиеш смъртоносно?
— Ако не си ранен, ако си в брониран екип… — Дик се мръщи, спомняйки си. — Около петдесет метра.
— Добряци сте вие — признава си Мага. — В Дийптаун смъртоносният удар е закован на десетметрова височина…
— В Дийптаун искаха да направят даже пет метра — вметвам аз. Веднъж разговаряхме с Вики за съвпаденията и противоречията между реалния свят и виртуалното пространство. — За да не се почувстват жителите му герои и да не скачат после от истински балкони.
— Все пак нашето е игра — започва да се оправдава Крейзи. — Ако ти е отнесена половината от корема, също не можеш да се излекуваш с аптечка, а тук това е норма…
— Виждам! — прекъсва ни Зуко.
И наистина — по въжето се спуска неугледна фигура.
— Дали не е Подляра… — разсъждава Мага. — Не, Подляра ще е по-обемист…
Минават още десет секунди и разбираме, че се спуска Нике с увисналия върху нея Пат.
— Трябваше и аз да взема някой — забелязва Крейзи. — Все пак съм дайвър…
— Ти разузна маршрута — утешавам го аз.
Мага, облегнал се на някаква тръба, замислено гледа надолу. После вади от джоба си сандвич, разкъсва обвивката.
— Ранен ли си? — питам аз.
— Не, просто ми се плюска.
— Абе това са пет процента живот! — протягам ръка, вземам му сандвича. — Аз не поработих ли като амортизатор?
— Яж — с въздишка се съгласява Мага. — Гледай, те нещо прекалено бързо…
— Вие точно така се носехте — поклаща глава Крейзи. — Всичко е наред, само да успее да забави…
След минута Нике финишира. Може би дори по-добре от мен — почти напълно убила скоростта и устоявайки на краката си. Пет секунди отскубваме от нея Пат, преди той да разбере, че спускането е приключило.
— Браво — поклаща глава Крейзи. — Момиче, ти си супер!
Нике се усмихва:
— Ставам ли за работа в „Лабиринта“?
— Аз бих те взел — съгласява се Крейзи. — Дори не сержант, да водиш в първите нива новаците, а водач, подставен геймър в група.
— Нас сега всичките така ще ни приемат! — грубо прекъсва Мага мечтите на Нике. — По три пъти! И на онова място, с подкован ботуш! Няма да ни пуснат да припарим до „Лабиринта“.
Изкашляне на Крейзи, сякаш е искал да каже нещо, но е премислил.
— Ура! — изведнъж тихичко произнася Пат. — Супер ни беше спускането, нали?
— Великолепно — потвърждава Мага.
Пат внезапно пристъпва към Нике и неловко я млясва по бузата, явно ужасен от собствената си смелост. Момичето се усмихва, разрошва му косите и му връща целувката.
Мага се окашля смутено и промърморва:
— Ама че младеж се е появила, ние сега сме само да седим до стената на топло тихо място… Хайде да повикаме, а, всичките в хор!
Започваме да крещим, потвърждавайки успешното спускане. Пет пъти подред. Пат сияе.
Шести се спуска Подляра. Много бавно, предпазливо. Но когато се отлепва от въжето, целият се тресе. Изобщо не реагира на възторжените крясъци и прегръдките на Пат.
Седми е Маниака. Неговото спускане е много бързо, като при мен и Нике. Но това е не толкова липса на страх от падането, колкото неуспешно забавяне на скоростта. Помагаме му да се отдели от въжето, споглеждаме се… Не знам защо, но не съм на себе си.
— Аз също имам лошо предчувствие — неочаквано казва Крейзи.
— Не викай бедата! — незабавно го прекъсва Подляра. — Чин ще се спусне, къде ще ходи?
Разбира се, никой не спори.
…Но неизвестно защо си представих как Чингиз стои горе, вслушвайки се в далечните ни викове. Около него е паяжината от метални тръби, пред него — изопнатото като струна въже. Слабата светлина на рядко срещащите се лампи, оставени от грижливите строители на декорацията.
И никой наоколо.
Той се закопчава за въжето. Закрепва „спирачната“ примка. Увисва на въжето, все още стискайки го, но вече е започнал да се плъзга, и спускането все по-бързо преминава в падане, почти неконтролируемо падане, макар и до опората…