— И даже бон зеленички?
— Деветстотин деветдесет и девет, ако трябва да сме точни. Нямам право да изписвам чекове за четирицифрени суми.
Нике се усмихва. За нея това наистина е радостна информация. Защо й е да върви с нас, когато нарушаваме закона — нали това слага край на мечтата й да работи в „Лабиринта“?
А върху лицето на Пат се чете замисленото изражение на човек, мечтаещ колко хубаво би могъл да похарчи чужди пари…
Докато Маниака полугласно диктува на Крейзи реквизитите си, аз се оглеждам за мястото на изхода. Като че ли двайсет метра ще са напълно достатъчни, за да не ни засегне взрива…
— Хайде, действай… — ободрява ме Подляра. — Времето не чака.
Мляс…
Отпускам спусъка и малката ракета със свистене се понася към противоположната стена.
Резултатът надхвърля очакванията ми — от стената с грохот се откъртва грамадно парче, пет метра широко и три — високо. През отвора се вижда широка безлюдна улица.
Нещо повече!
Със скърцане се късат няколко стоманени въжета, същите като това, по което се спускахме, но опънати при срещуположната стена. Излитат нагоре, сякаш са ластични, като по пътя си помитат арматурата.
Цялата бетонна игла над нас потреперва.
Над пробойната се появява цепнатина, и криволичейки, тръгва нагоре.
Сградата започва да се тресе. Нагоре грохотът се увеличава — и на вълни започва да се спуска тъмнина. Лампите започват да гаснат една след друга, в посока от покрива надолу.
Ето ти проверка с привличане на външни лица!
— Глупак си, боцмане, и шегите ти са глупави… — сподавено изрича Подляра. — Юруш, мъжаги! Да бягаме!
Никой няма нужда от повторна покана.
100
Изскачаме дружно, вкупом. Като футболисти от съблекалнята за първото полувреме — още весели, бодри и пълни с надежди…
Зрителите са стотина чудовища. Най-различни. Гигантски охлюви, влечуги, паяци. Няколко гадини с височината на десететажни сгради. Те трамбоват отпред, тромави и горди. Цялата тази стан се беше засилила нанякъде по улицата и тъкмо минаваше покрай сградата, когато бяхме на зор да излезем. Ако може да се вярва на Крейзи, сред тях на практика не би трябвало да има компютърни манекени — само геймъри на страната на врага…
Съдейки по шашнатите лица на гадините, точно така си е.
Никой не опитва да премери сили с тях, даже войнственият ни тийнейджър. Побързваме да офейкаме в противоположната на чудовищата страна. С дружен вой цялата тълпа хуква след нас.
А сградата зад гърба ни се разрушава…
Сега разбирам какво са чувствали строителите на Вавилонската кула, когато тя е започнала да се срива. Самият процес не е описан детайлно в Библията, но на мен ми се струва, че е бил достатъчно бърз и ярък. Бог обича ефектните зрелища, а ние, хората само му подражаваме в това отношение…
Увлечени от преследването, гадините не разбират веднага какво се случва. В „Лабиринта“ още не е имало такова нещо.
Отначало започва да вали град от кадъни. Отделни парчета от стената падат и около нас, но лавината се изсипва грижливо върху главите на вражеската армия. След половин минута, през която сме скъсали всички рекорди по бягане на къси дистанции, улицата зад нас се превръща в кариера за добив на чакъл. Тук трябва да преместят машините от девето ниво… ще падне работа!
Сред отломките известно време продължават да стърчат най-едрите гадини, подобни на приказни тролове. Едната дори се изхитря да ни замери с парче от стената, за щастие — неточно.
После горкият небостъргач се срива окончателно и погребва под себе си тези герои на борбата със земния десант.
Спираме едва след като сме изминали не по-малко от километър. Крейзи, напълно шашнат, върти глава, оценявайки размера на разрушенията. Над каменната могила виси облак прах с формата на гъба.
— И разпръсна ги Господ оттам по цялата земя… — изрича Нике, поемайки си дъх. — И престанаха да строят те града и кулата…
Не само у мен са възникнали подобни асоциации…
— Защо никога не можеш да свършиш нещо чисто, тихо и прецизно?! — с болка в гласа ме пита Крейзи.
— Характер… — опитвам се да се оправдая.
— Можем ли да разчитаме на премиални? — невинно пита Маниака.
— Ама ние извадихме от строя едва ли не цялата група, дето охранява Императора! — ядосано крещи Крейзи. — Някой явно е влязъл в последното ниво! Сега ще достигне до двореца като на разходка!
— Че това лошо ли е? — интересувам се аз.
Крейзи замълчава за секунда. После въздъхва и безнадеждно маха с ръка:
— Каквото станало — станало… да вървим към двореца.
— Първо трябва да се запишем! — намесва се Пат. — Че да не вземат да пречукат някого…