— Системата не позволява записване. Формално нас ни няма на това ниво.
Маниака го поглежда с присвити очи:
— Сигурен ли си? Какво, трябва да минем последното ниво от един опит?
— Сигурен съм. Смятай, че това са минусите на нелегалното придвижване.
— Лошо — казва само Шурка. — Тогава трябва да потърсим снаряжение… добро оръжие, аптечки, броня.
— Тук няма нищо. Последното ниво се преминава с това, с което си влязъл в него.
Този път никой не се обажда. Общото мнение изразява Подляра, гръмогласно изкашляйки се и произнасяйки:
— Така… постигнахме целта си, но дали се радваме на това…
Дворецът на Императора е неголямо, почти уютно здание от черен камък.
Наблюдаваме го, скрити сред дърветата на парка. Дърветата са забавни, със странни очертания и с разноцветни листа. Наоколо пърхат големи колкото длан пеперуди. Когато ги видяхме за пръв път, всички посегнаха към оръжията си, но Крейзи заразмахва ръце в знак на протест. Пеперудите не са опасни. И дърветата не са опасни. Всичко тук излъчва спокойствие, умиротворение. Всичко си е на мястото — и светлолилавото небе, и разноцветните листа, и наситеносинята вода в изкуствените езерца. Никакви уловки. И охрана в двореца не би трябвало да има — Императора не се нуждае от охрана.
Сега чакаме.
— Сигурен ли си, че ни е засякъл? — питам аз Крейзи.
— Абсолютно. Та това не е човек, програма е. Всеки, появил се в територията на парка, влиза в базата му от данни. Той просто никога не бърза…
Мързелът на Императора ни дава допълнителен шанс. Трябва да се приближим към двореца в такъв кратък отрязък от време, че Императорът да не успее да излезе насреща ни, а приближаващият чужд отбор — да не ни намери. Сега всичко, или почти всичко, зависи от правилното избиране на момента…
— Идват… — с облекчение произнася Маниака. Той наблюдава входа на парка — високи врати в символична ажурна дървена ограда.
— Идват… — като ехо отговаря Крейзи.
Отборът, влязъл в парка, не ми е познат. Напразно обвинявах първите си спътници, напразно подозирах, че Тъмния Дайвър е сред тях. Ще има да пълзят и пълзят из нивата, да загиват и да се възраждат, и да плашат близките си с разкази за „ей такива мухи“ и „змии, които плюят отрова“. Те все още са далеч от края на „Лабиринта“.
Отборът пред нас трябва да е тръгнал на кръстоносния си поход преди месец или два…
Повече от десет са. Мъже, жени, момиче тийнейджър. Кои са те в действителност, каква е възрастта на всеки от тях, полът, родният език — никога няма да узнаем. За нас те не са приятели, нито пък врагове… просто пушечно месо.
Месото не трябва непременно да знае за какво е предназначено.
А Императора, чието убийство е целта на цялата игра, току-що е излязъл от двореца…
Подигравка на програмистите — Императора не просто е антропоморфен, той е човек. Облечен е в белоснежна тога. Висок, рус, с красиви черти на лицето. Със сигурност очите му са сини. Живо въплъщение на нацистката мечта.
И също толкова смъртоносно, колкото и нацизма.
— Според легендата на играта — бърбори Крейзи, — хиляди години извънземните крадат деца от Земята, за да отгледат от едно от тях своя Император… да му дадат исполинска сила и жестока мощ… нали хората са най-жестоките и смъртоносни същества във Вселената… Това е дълбоко философска и символична мисъл…
Дълбина-дълбина, не съм твой…
Погледнах Императора, оценявайки противника. Да разбера нещо засега беше трудно — не знаех каква е скоростта на движенията му в бойна обстановка, не знаех какво оръжие ще употреби. Но даже и в бавните движения на нарисувания персонаж имаше някаква хищна грация, която не ми харесваше.
— Целта на играта не е обикновеното убийство на лидера на враговете. Геймърът трябва да разбере, който във всеки враг това той унищожава самостоятелно, непосредствено бащата, братът, сина, приятеля. По такъв определен начин „Лабиринта“ не пропагандира насилието и ксенофобията, напротив, относно противоположното…
Сложна работа е все пак да слушаш думите на чужденец през програма-преводач.
deep
[Enter]
— И ние доказахме на комисията на Конгреса, че не сме проводници на насилие и жестокост… — Гласът на Крейзи става прекалено нервен. Императора упорито върви към нас, с походка, сякаш е тръгнал на разходка, без да обръща никакво внимание на новите посетители.
За щастие те го забелязват…
Трима от отбора съгласувано застават на колене, насочвайки към Императора цевите на ракетометите си. Над главите им бързо се вдига нагоре останалото оръжие… Част от нещата са ми познати, но някои странни пушки аз не бих измислил и по време на пиянско бълнуване.