Тупам го по рамото и се шмугвам през вратата.
Той е прав. А аз, глупакът, се заиграх.
Дългият коридор е аскетично студен. По стената има барелефи — някакви странни гербове. Приятелите ми нетърпеливо ме чакат.
— Знаеш ли къде е тронната зала? — питам аз Крейзи. Той само мълчаливо кимва и поемаме напред.
— Момчетата ще дадат на Императора да се разбере! — без особена увереност заявява Пат. Държи ракетомета си в ръка, сякаш очаква да срещне отпред засада. Напразно. Крейзи каза, че в двореца няма да има други… — Подляра ми е казвал, че чудовищата имат уязвима точка, той ще я намери…
Кръгла стая в края на коридора. Дик опипва стената, натиска незабележим бутон и едва след това аз разбирам, че стаята е асансьор.
Бавно и тържествено се издигаме нагоре.
— Може би не си струваше така веднага да стрелят в него? — питам аз, опитвайки се да си отдъхна. — А, Дик? А да си поговорят за мир и любов, да го превъзпитат…
Крейзи вяло се усмихва. Той май е прекалено блед. И от време на време се хваща за лявата страна на гърдите.
— Не можеш да говориш с него… той не умее. Тази възможност не е заложена в Императора, той е чисто бойна програма…
— Напразно, недоглеждане… А как стои въпросът със слабите точки?
— Зад кокалчетата на пищяла — абсолютно сериозно отговаря Крейзи. — Слепоочието. Още някои места… обаче всичко това е безполезно. Даже оня отбор имаше прекалено слабо въоръжение. Да не говорим за нас…
Асансьорът спира.
— Тронната зала, пристигнахме — с облекчение произнася Крейзи. Изскачаме в обширно ромбовидно помещение. Тук също всичко е опростено, строго и монументално. Само тронът в далечния ъгъл на ромба впечатлява — съоръжение от блестящ сребрист метал с внушителни размери.
И двама охранители до трона!
Те не ни очакват. Вероятно още никой не се е опитвал да проникне в двореца, нали това не е целта на играта. Пръв стреля Пат и влечугото се разхвърчава на кървави късове. Охлювоподобното чудовище се забавя няколко секунди, преди да вдигне глава и да изплюва по нас отровна зелена слюнка.
Тя не ни достига. Съска върху мраморните плочки на пода и се изпарява.
— Тоя па, сър Макс недоклатен — презрително изрича Пат, стреляйки втори път. Охлювът ловко се изплъзва, и тогава започва да стреля Нике. Иглената й картечница превръща чудовището в трепереща решетка.
— Мечтата на съветския интелектуалец — поглеждайки Пат, казва Нике. — Да се изхрачиш върху врага и той да умре… може пък тук да имат пръст нашите програмисти? Браво на тебе, Пат!
Асансьорът зад гърба ни се разтърсва и тръгва надолу.
— Чингиз? — плахо пита Пат.
— Не се и надявай. — Крейзи кимва към трона. — Пет ракети, по-живо!
Ние с Пат стреляме едновременно. Две. Четири. Шест. Една допълнителна…
Металната конструкция сякаш се взривява отвътре. Разрушава се, разцъфват листенца почернял метал. И в центъра на това цвете — пурпурночервено, трепкащо, запленяващо сияние.
— По-живо!
Крейзи и Нике се хвърлят към входа, а само Пат се бави, с надежда гледайки асансьора. Той вече се изкачва нагоре.
Сграбчвам момчето и го повличам към разрушения трон.
— Там са Чингиз и Подляра! — упорито крещи Пат.
— Всички те отдавна са мъртви! — отговарям без излишна сантименталност и запокитвам Пат в сиянието на входа. Той изчезва, както са изчезнали преди него Ник и Крейзи.
Скачайки след него, хвърлям поглед към асансьора. И успявам да забележа русите коси, под които се изпълват с изгаряща светлина светлосините очи.
Късно, приятелче.
Тъмно е. Сива мъгла. Под мен се преобръща Пат, леко съм го притиснал при падането.
— Леонид?
Крейзи ми помага да стана, усмихва се накриво:
— Ето, че се промъкнахме…
Наоколо е мъгливо нищо. Само плътната почва под краката ни, само ние четиримата. И мъглата. Чисто дежа вю.
— Какво е това? — питам, повдигайки Пат. Той възмутено сумти, отърсва се.
— Това е пауза — отговаря Крейзи. — Сега на Храма му трябва време за сглобяването. Нищо, вече всичко е наред…
— А да се влезе? Ти говореше за някакъв тест за дайвъри.
Крейзи кимва:
— Да. Но, всъщност всичко е адски лесно, Леонид. Ще го преминем. Двама сме, но ще успеем…
Поглеждам Нике.
Тя все още държи картечницата си готова за стрелба.
И аз също не отмествам пръста си от спусъка.
— Свали оръжието, Нике.
Тя има твърд поглед. Много твърд и концентриран.
— Сигурен ли си, Стрелец?
— Разбира се. Не ми се иска да ти хрумне мисълта да отидеш в Храма сама.
— Льоня, успокой се — бързо изрича Крейзи. — Може да влезе само дайвър…
Нике леко се усмихва.
— Дик, осъзнай се — единствено казвам аз. — Спомни си как тя се спускаше по въжето. Тя е дайвър, Крейзи! Дайвър също като теб и мен!