Нике се навежда, поставя оръжието си на земята. Вдига ръце:
— Момчета, нямам намерение да стрелям във вас. Имаме една и съща цел…
Виждам как очите на Пат се разширяват, как се разтреперва. И разбирам какво си е помислил.
Да, сигурно е неприятно. Вече да я смята за приятел, а може би и леко, по детински, да се е влюбил в нея.
И да разбере, че приятелят е бил враг.
Тъмния Дайвър.
— Вие всички грешите… — тихо изрича Нике.
Крейзи днес съобразява бавно. Но ето че и той насочва винтовката си към девойката.
— Ти си дайвър — казвам аз.
— Да. Както и вие двамата. И какво? Това причина да ме убиете ли е? Тогава — убийте ме.
Споглеждаме се и в този момент аз чувам познатото „мляс“…
Успявам да отклоня цевта и изстреляната от Пат ракета изчезва в мъглата.
— Престани!
— Тя ми изгори компа! — през сълзи извиква Пат. — Тя, тя…
Не за компютъра му е мъчно сега. Той е готов сега да разстреля самия себе си, симпатията си към Нике, благодарността си за помощта, привързаността… минутите, през които висеше на нея, примирайки едновременно от височината и от женското тяло в ръцете си…
— Пат, не прибързвай с действията, никога не прибързвай… — казвам аз.
В този миг всичко се преобръща.
Светлинен проблясък — мъглата се разпръсква.
И сред нас се появява Императора.
Той се бави дълго, прекалено дълго, сякаш не е роден от програма, в която е било заложен само стремежът да убива. Оглежда се, съвсем по човешки обръщайки глава.
А Крейзи с изцъклен поглед отстъпва крачка назад.
Гледката е невероятна, очевидно?
Нике е зад гърба на Императора и той не може да я види, тя вече се навежда за оръжието си. Но за това е нужно време.
Дълбина-дълбина, не съм твой…
Протегнах се рязко, напипах мишката на масата. С движенията, които се проследяват от гащеризона е по-удобно. Но все едно, с мишката е по-бързо.
— Кои сте вие? — със спокоен глас попита Императора, който не можеше да говори.
И Крейзи Тосър натисна спусъка.
Остриетата излетяха от винтовката в сребриста лента и моментално отсякоха лявата ръка на неуязвимия Император.
Или се е добрал до нас почти мъртъв… или е бил неуязвим само на своя територия.
Впрочем, боеспособността му се е запазила. Взрив. Пред очите ми Крейзи почернява, после винтовката, цяла и невредима, се измъкна от разпадналите се на пепел ръце.
Пат, говорех ти, че никога не трябва да се прибързва с действията… ето че съм сгрешил…
На мушката ми е слепоочието на Императора… Той сякаш го почувства и с рязко движение отскочи встрани, хвана с оцелялата си река Пат и се прикри с него. От чукана като фонтан бликаше кръв, лицето на Императора стремително побеляваше.
Самообучаваща се програма?
— Кой съм аз? — попита Императора.
И аз разбрах, че този път нервите ми няма да издържат.
Ние прекалено се заиграхме с дълбината. Правим интерфейси, които се приспособяват към потребителите си. Създаваме програмни слуги, които се обучават по-добре от живите хора.
В какво може да се превърне програма, която ден след ден убива и която я убиват? Програма, която работи непрекъснато, съсредоточавайки върху себе си, според нуждата, огромна част от ресурсите на мрежата? Програма, която е длъжна да реагира на всяка нова тактика и стратегия на противника, която е длъжна адекватно да оценява човешките реакции, да слуша и разбира разговорите, да нанася не просто грамотни и точни удари, но и всяващи паника?
— Стреляй, Льоня! — закрещя Пат.
Беше ли програмирана в Императора възможността да се вземат заложници?
А възможност за мирни преговори?
— Стреляй!
Погледнах в екрана и видях как се пълнят със светлина очите на Императора. Нарисувания Пат в ръката на нарисувания Император, нарисуваната кръв се лее от нарисуваната рана. Сега те и двамата са еднакво нереални, в еднаква степен анимационни герои. И куклата, управлявана от намиращото се в дийп-хипноза момче, и куклата, създадена от програмата.
Не преговаряй с терористи…
Натиснах спусъка.
Взривът ме отхвърли настрани. Екипът леко се сви, имитирайки удара от падането.
deep
[Enter]
Дъга сред сивата мъгла…
Ставам, смъквайки ракетомета. Изглежда, в него вече няма заряди… не, има още един…
Останките на Императора и Пат са равномерно разпръснати наоколо. Започва да ми се повдига.
— Леонид…
Обръщам се и поглеждам Нике.
Нея също я е засегнал взрива. Тя стои на колене и оръжието в ръцете й е насочено към мен.
— Ти постъпи както трябва — казва момичето. — Пат е без грешка, той правилно ти каза. Всичко това не е истина. Това е игра. Това е дълбината. Те не умряха напразно. Важното е някой да влезе в Храма. Всички го разбираха.