— И кой ще влезе в Храма? — питам аз. Пръстът ми също е на спусъка на ракетомета. Кой от нас ще умре по-бързо, ако стреляме едновременно? И какъв е шансът ми да стрелям пръв?
— Нима това е важно?
— А кое тогава е важно?
— Да се получи писмото. Да се разбере какво крие Дибенко от света.
— Това е важно за мен — казвам. — Да достигна до Храма.
Нике кимва:
— Да, Стрелец. Разбирам. Но нали ти вече си се опитвал да го направиш…
— Кой си ти? — питам аз. — Кой си ти, Нике?
Тя мълчи, после леко се усмихва и поклаща глава:
— Докато не разбереш сам…
— Ще се добера! — изричам аз. И натискам спусъка.
Нике разполага с половин секунда, докато последната ракета влезе в цевта, и още половин, докато тя преодолява разделящите ни пет метра. Напълно достатъчно, за да ме направи на решето!
Само че тя не стреля!
— Не! — изкрещявам аз, когато огненият фонтан избухва в мъглата.
Но дори в дълбината не всичко може да се преиграе отново.
Стоя сам в морето от мъгла, до шепата пепел — останките на Крейзи Тосър, до кървавите парчета — телата на хората и на програмата-император.
Сам.
Не знам защо, но накрая винаги оставам сам.
Захвърлям ракетомета на земята. Точно сега е излишен.
Знам какво трябва да направя, но не знам как.
Може би Крейзи знаеше. Но него го няма тук.
Пристъпвам — и сякаш издърпват полесражението изпод краката ми, отново съм сам с мъглата и тъмнината.
Насаме с най-страшния си сън.
Крачка, втора. Отначало винаги се налага да пристъпваш напосоки. И когато видиш светлинката в далечината, можеш колкото си искаш да се окуражаваш, че си избрал правилната посока. Но аз знам — не мога да не видя огънчето.
Накъдето и да тръгна.
101
Дълбината е нещо повече, отколкото изглежда на пръв поглед.
Да, основата е проста и ясна. Триизмерни светове, обединени във виртуалния град Дийптаун. Възможността да се придвижваш, говориш, действаш — използвайки или скъпи виртуални гащеризони и шлемове, или обикновени клавиатура и мишка. Дийп-програмата, все едно, ще сведе различията до минимум, ще те накара да повярваш, че не натискаш клавишите, а се движиш из реалния свят. Тя е главната вълшебница на виртуалния свят, дийп-програмата.
Но има още нещо. Нещо по-голямо, позволяващо да се видят грешките в чуждите програми като незатворени врати и паднали огради. Нещо, което позволява на дайвърите да излязат от дълбината във всеки едни момент, когато за останалите това е недостъпно.
Преди две години ми се бе сторило, че съм достигнал нови граници.
Влязох в дълбината, без изобщо да използвам компютър. Научих се да преминавам през всякакви стени. Можех да правя в дълбината всичко — всичко, каквото си поискам.
Жалко, че сънищата свършват.
Това беше дийп-психоза. Чисто и просто. Аз си измислих своите особени възможности, въобразих си, че съм супермен на виртуалния свят. Както казва Вики — „хиперкомпенсация“.
Какво пък — свикнах да живея и с дийп-психозата.
Още повече, че времето на дайвърите свърши…
Разбира се, все пак имаше нещо. Неудачника не ми се бе присънил. И докато той оставаше в дълбината, аз наистина бях способен на малки чудеса. Само че аз светех с неговата отразена светлина… който и да бе той, пришълец от далечните звезди, роден от мрежата разум, пътешественик във времето — всичко бе в него. Цялата сила, всичките чудеса, подвизи и приключения.
Той си отиде и аз си останах самия себе си. Бивш дайвър. Истински неудачник.
Но защо ли тогава стоя пред моста, който месеци наред съм виждал в сънищата си?
Пред моста, водещ в Храма на Дайвъра-в-Дълбината?
Мостът-нишка, когото не ми е съдено да премина…
Съществува ли този мост, или не?
Какво става с мен — нов пристъп, халюцинация, невъзможно съвпадение?
Или все пак се е върнало нещо от миналото?
Не знам.
Лявата стена е от син лед. Дясната — от аленочервен огън. Аз толкова дълго се опитвах да премина между тях, опитах всичко, което мога да измисля! А там, в края на каньона от огън и лед, има искрица жива топла светлина. Там е Храмът. Късче от отишлото си минало. Отговор на бъдещите въпроси.
Трябва да премина. Длъжен съм. Втори опит няма да има.
Докосвам нишката с подметката си. Тя е опъната като струна, тънка нишка между истината и лъжата, мост между доброто и злото, водач от миналото към бъдещето…