Отговорът е някъде наоколо. „Всичко е много просто“ — бе казал Крейзи. Всеки дайвър би трябвало да се сети къде е пречката. Това не е коварна уловка, не е капан за врагове. Просто тест, отсяващ своите и чуждите.
Аз съм свой… свой съм, следователно съм длъжен да разбера…
Лявата стена убива бавно и постепенно. Стига само да се хванеш — в търсене на опора, в надежда да предотвратиш падането. Студът сковава ръцете, студът допълзява до сърцето ти, студът замразява кръвта ти.
Не искам леда!
Дясната стена е по-добра. Изригване — и дори не успяваш да почувстваш болката. Огнена купел. Обилен пламък. Свободата да си пепел.
Не искам огъня!
Всичко е много просто, трябва да е много просто. Няма да ми помогне излизането от дълбината — това, което първо хрумва на всеки дайвър. Опитвал съм. Мостът изчезва, остават само ледът и огънят.
Какво ли сте измислили, момчета?
Какво трябва да разбера, стоейки пред моста, построен напреки на бездънната пропаст?
Не. Да започнем от противното…
Какво не мога да разбера?
Какво съм загубил, получавайки своята дийп-психоза?
Възможността да виждам дупките в чуждите програми? Не, това са го изгубили всички, включително и строителите на Храма…
Контакт с реалността?
Не. Аз мога да изляза от дълбината — във всеки един момент. Просто вече не обичам да го правя.
Престанал съм да вярвам в нереалността на дълбината. Готов съм да я смятам за истинския живот. Тя замени всичко за мен, или почти всичко.
А дълбината все пак е само отражение на света…
В бляскавите небостъргачи и в разкошните дворци е вложен прекалено малко труд. В приказните градини и паркове времето е прекалено хубаво. Върху нарисуваните лица рядко ще видиш живи очи.
Дълбината е играчка в ръцете ни.
И добра, и зла, и просто равнодушна.
Тази сива мъгла, тези огън и лед, тази нишка над пропастта — всичко е измислица. Рисунка върху екрана. И бездънната пропаст под нозете ми е фикция. Измислени страхове.
Правя крачка — мъничка крачка напред, заставам с единия крак върху струната, а другия все още стои върху надеждната и твърда земя.
Длъжен съм да премина.
Това не е в човешките възможности, дългият километри път по тънката, потрепваща нишка. И способностите на дайвър няма да помогнат — мостът ще се разтопи под краката ми.
Не трябва да чакам да изчезне мостът.
Не трябва да протакам, докато свършат силите ми.
— Дълбина… — казвам аз, пристъпвайки. — Дълбина, ти си моя.
Ти си нищо без нас, дълбина…
И пристъпвам край нишката. В пропастта. В нищото.
Лявата стена е от син лед, дясната — от аленочервен огън…
Вятърът ме удря в лицето, едновременно изгарящ и студен.
Така ми се иска да докосна каквото и да е, огъня или леда!
Да прекъсна падането, да свърши този безкраен полет! И това ще се превърне в поражение, както предишния, както и по-предишния път…
Губя чувство за посока.
Остават само двете плоскости — огнената и ледената, между които падам…
Или летя.
Зависи как ще го погледнеш.
Мъничкото топло огънче е далече-далече. Към него водеше мостът, по който е невъзможно да се премине.
Но на мен не са ми нужни мостове.
Аз не падам, аз летя по този начин.
Всеки лети както умее.
Трябва да се освободя от всичко. От „Лабиринта на Смъртта“, през който преминахме. Даже от Императора, от тъпата програма, внезапно попитала „Кой съм аз?“
Всичко това сега не е важно.
Всичко това е вторично и е обречено, ако загине самата дълбина.
Нищо не е станало.
И аз не съм падал в пропастта.
Аз летя. Летя както умея, между две плоскости, допирът до която и да е от които е еднакво смъртоносен.
Имам ориентир.
Топлата искрица светлина във вечната тъма…
Там е всичко. Там е всеки от нас, бившите дайвъри. И може би даже ключът към нашата обща беда е там…
Толкова е трудно да се накарам да повярвам в полета. Да забравя всичко. Да кажа, че не е имало мост и не е имало крачка срещу бездната… Да разгъна пространството, да разперя ръце.
И да се отдам на полета.
Огънят е под мен. Клокочещо, вечно гладно огнено море. Ледът е отгоре. Таван, който не може да се пробие, леден таван.
Искам да бъде именно така.
А светлинката е пред мен.
Не отдолу, не отгоре, а именно — отпред.
Да се освободя от всичко. Да обърна света така, като ми се иска. Да го накарам да бъде послушен. Къде е земята, къде небето, на кое е по-удобно да се стои — всеки решава сам. От памтивека. Още не я е имало дълбината, още не ги е имало компютрите, били са само пещерите и плахите венчелистчета на откраднатия огън.