И правото да въртиш света на пръста си.
Вероятно тези, които не са се отучили, точно те са станали дайвъри. И това никога няма да ни го отнемат. С никакви дийп-психози, с никакви загуби. Даже когато си отива това, което ни е давало сила. Достатъчна е едната сляпа вяра, достатъчен е споменът, че я е имало тази странна сила — да въртиш света около себе си.
И светлината ще става все по-близка.
Всичко наистина е просто, Крейзи Тосър е прав…
Трябва да се направи крачка над пропаст, която за теб е истинска. Да направиш крачка, без да излизаш от дълбината, без да се криеш зад студеното стъкло на монитора. Да, ние можем да излезем от виртуалността във всеки едни момент. Това е нашият дар.
И затова само така може да се достигне до Храма на Дайвъра-в-Дълбината. Като се откажеш от самия себе си. Като усещаш този безкраен полет не с тялото си, не с погледа, не със слуха, а с разкъсващата се от болка душа.
И не докосваш стените…
И наградата ще бъде далечната топла светлина, която по друг начин не можеш да достигнеш…
Крещя нещо. Не знам какво, не чувам собствените си думи. Нека — аз самият не искам да ги слушам.
Колко жалко, че пропастта беше толкова малка!
Защото аз знам — вече мога всичко. Мога да кажа „дълбина-дълбина, не съм твой!“. Мога да погледна в екрана и да разбера как е реализиран този проход. Но не искам.
Сега вече не искам.
Стените са долу, толкова жалките стени от огън и лед. Мъглата. И краят на пропастта, меко удрящ се в краката ми.
И Храмът на Дайвъра-в-Дълбината, към когото вървях толкова дълго… още отпреди да разбера, че е бил построен.
Поглеждам го и започвам да се смея. Тихо-тихо.
Той се появява пред очите ми. Мъглата се сгъстява, става по-плътна, от бяло мляко се превръща в бял камък. Всичко е здраво и надеждно, всичко е реално и познато.
Как е могло да се случи?
Преди три години той просто не е съществувал! Дайвърите едва бяха започнали да се търсят един-друг и да се срещат в мъничко незабележително ресторантче. Във въздуха витаеше идеята за клуб, но всички ги мързеше да се занимават.
Хакерът Бърд не би могъл да види Храма преди три години! Още по-малко пък бихме привлекли за проверка на защитата външен човек — щяхме да намерим свой специалист. Хакерите в бара ме разиграваха, фантазираха, развличаха се, съчиняваха в движение красиви приказки!
Само че тя израства пред мен — бялата кула, с височина на десететажна сграда, увенчана с кристално релефно кълбо.
Къде е истината, къде лъжата… и по какви закони нашите фантазии и игри прерастват в истина, понякога забавна, понякога страшничка…
Тръгвам към кулата.
Сега се съживяват хиляди сървъри по цялата планета. На всеки от тях е бил малък фрагмент от Храма… и всичко това е било скрито, дублирано, препокрито, копирано, живяло е своя таен, незрим живот, очаквайки само сигнала.
Храмът го дочака.
Мъглата започва да се разсейва. Известно време все още е смътно и неясно. Но ето че наоколо започват да се появяват дървета. Разбираемо. Храмът е избрал за себе си място в самия край на Дийптаун, в горския пръстен, който отделя основния град от няколкото полуизолирани анклави. Някъде тук двамата с Ромка се измъквахме от преследването след хакването на Ал-Кабар…
Ще намеря този, който те е пратил на смърт, Ромка. Потърпи… та нали сега ти е по-лесно да търпиш…
Когато се приближавам към кулата, тя окончателно придобива реалност. Стени от бял мрамор, тесни прозорци-бойници с решетки пред стъклата. И една-единствена врата, масивна, могъща, от полирано светло дърво. Бронзов пръстен вместо дръжка.
А по-нататък?
Как да попадна вътре?
Докосвам пръстена — и вратата меко се отваря. Какво пък… щом съм преминал през моста, значи съм в правото си да вляза…
Самият аз също съм се променил. Даже не съм забелязал в кой момент. Вместо военна униформа върху мен са дрехите на Стрелеца.
Което е прекрасно. Ненавиждам униформата.
Още веднъж се оглеждам и виждам, през последните остатъци от топящата се мъгла, бледата аленочервена светлина и студеният син блясък. Сбогом, мой дълъг и страшен сън. Сбогом.
Влизам — и в този миг в джоба на Стрелеца оживява пейджъра. Пронизващи, звънтящи трели, предпазливо почукване… в зависимост от настройката към съответния човек. В пространството на „Лабиринта“ той не работеше, те затварят почти всички пътища. Значи наистина вече съм в обикновения свят на Дийптаун.
Така… Чингиз, Подляра, Пат, Маниака, Маг…
Само Крейзи Тосър е имал търпението да не ме потърси пръв.
Доближавам пейджъра към устните си, пускам съобщение към Маниака.