— Шурка, пристигнах. Всичко е нормално. Предай на останалите, че всичко е наред… и ме оставете за малко сам.
Това е достатъчно. Превключвам пейджъра на режим „Не ме безпокойте!“, прибирам го в джоба. И се оглеждам.
Неголяма кръгла зала, шест-седем метра в диаметър. Заема почти цялата основа на кулата.
Стените отвътре са същите, от бял полиран камък. На места върху чистичкия паркет на пода са разхвърляни малки възглавнички… дали не трябва да се седи на пода… В центъра на залата има дървена вита стълба, водеща към кръгъл отвор в тавана.
Всичко е много просто и строго. Камък и дърво. Защо пък толкова са си играли с този Храм? Аз бих направил такъв дизайн за денонощие.
Приближавам се към стълбата. Докосвам перилата от прохладно гладко дърво. Изкачвам едно стъпало и се оглеждам, сякаш очаквайки да видя нещо необичайно…
Нищо.
Какво пък, да се качим горе.
Отивам на втория етаж на кулата.
Стените са каменни. Една врата.
И фрески, спирала от фрески по продължението на стълбите…
Ето такова нещо не бих могъл да направя за денонощие. Изобщо не бих могъл.
Първата фреска изобразява сива, виеща се мъгла. Само тук-таме се открояват здания — малки, невзрачни, еднообразни. И ръце — ръце, протегнали се нагоре от мъглата, и лица — полуразмити контури на лица…
Стъпка нагоре. Следващата фреска.
Мъглата почти се е разсеяла. Броят на сградите нараства, градът се разширява. Неугледни фигури по улиците, коли…
Крачка.
Сега вече може да се познае, че градът е Дийптаун. Немислими небостъргачи, пищни дворци, тераси и канали, градини и площади, пъстра тълпа, отблясъци на реклами, разчертали небето…
Крачка. Пред вратата съм. Забавям се за секунда, но все пак я отварям.
И застивам на прага.
Мястото много напомня парка на Императора от последното ниво на „Лабиринта“. Само го няма потискащото усещане за заплаха. Аз съм почти сигурен, че този парк е безкраен — можеш да влезеш в него и да се скиташ с години. Пътечките ще се разстилат под краката ти, слънцето ще свети от безоблачното небе, ще разплискват водата рибите в езерцата, птичките по дърветата ще пеят. Понякога ще вали дъжд, понякога ще духа вятър… Навеждам се, откъсвам стрък трева… и чувствам лек срам.
Сякаш съм написал върху скалата с маслени бои „Льоня беше тук…“
Мястото е хубаво. Страшно хубаво.
Бих добавил „като в детство“. Но детството също може да бъде всякакво.
Затварям вратата, усещам, че неволно съм се усмихнал. Аз пак ще се върна тук, само трябва да си избера кой ден…
Пристъпвам към следващата фреска.
Водовъртеж. И изплуващ човек, загребващ с едната ръка докато в другата влачи след себе си нечие безволево тяло.
Легендарният първи дайвър… дотолкова легендарен, че така и не научихме името му. Има много сериозни основания да се предполага, че той е бил Тейлър, живата подигравка над английската пунктуалност, човекът, който не си е записвал логовете…
Вероятно затова е изобразен в гръб.
Крачка — нова фреска.
А, това е знаменитото проникване в „Майкрософт“! Ако Антонио, когото всички наричаха просто Шмекера, не лъже, той наистина е видял дупка в защитата във формата на разклатена ограда, с която са прикривали непристъпна каменна стена… Честно казано, нищо не е взел оттам. Освен автограф от Бил Гейтс.
Пристъпвам — фреска.
Да, Богомил, загадъчният българин, за когото всъщност никой нищо не знаеше и който наистина бе изградил бизнеса си на сериозна основа. Може би този хак беше последният му по много печални причини. А може би той просто се е спотаил на дъното, без да му пука нито за дълбината, нито за дайвърските му способности? Това, което е изнесъл от банката, трябва да му стигне и на него, и на децата му, че дори и на внуците му.
Но чувството му за хумор беше своеобразно… за какво иначе, кажете, му е на някого да обира швейцарска банка в костюма на Вилхелм Тел?
Фреска.
Това е някой от нашите, от руснаците. Виж ти, забравил съм името… Но самата история за спасението на увляклото се в някаква игра момче — помня я. Момчето го измъкнаха след три денонощия, полуживо…
Фреска…
Фреска…
Фреска…
Всички ние сме тук. Всеки по веднъж. Без значение каква е била силата и известността, без да се разделят постъпките на добри и лоши. Ни повече, ни по-малко, всичко се случваше.
У всеки имаше нещо, станало негова визитна картичка.
Фрески и стъпала.
Стъпала и врати.
Изкачвам етаж след етаж, разглеждам всяка картина, поглеждам във всяка врата…
Естествено, защо да се прави Храма голям, когато съществуват пространства в пространствата?