Вадя пейджъра си, където продължават да тлеят в очакване светлинките срещу имената на момчетата. Дик все още не се е свързал… добре, по-късно.
Пращам писмо на Иля.
— Хлапе, намерих го. Адресът е в писмото.
Щракам бутона „добавяне на адрес“. Сега, когато Храмът се е материализирал в пространството на Дийптаун, той най-накрая има реален адрес, който ще бъде добавен автоматично към писмото.
Изглежда това е всичко. Сега ми остава само да чакам.
Ще получа писмото, пратено от мъртъв приятел.
Ще узная какви тайни на Дийптаун са способни да убиват. Може би ще започна да шантажирам Дибенко. Може би просто ще вдигна шум.
Във всеки случай ще си отмъстя.
Вече прибирам пейджъра в джоба, когато той започва слабо да вибрира. Аз съм в режим „не безпокойте“, но програмата все пак прилежно съобщава за полученото писмо.
Крейзи?
Хвърлям поглед върху екранчето. Странно. Абонатът го няма в списъка.
Най-лесно е да оставя писмото за после. Никъде няма да ми избяга. Но…
Любопитството не е порок…
Проверявам инфото на подателя.
То не съдържа много.
„Дмитрий Д.“
Леко ме побиват тръпки.
Натискам бутона за отговор.
— Леонид, трябва да поговорим.
Символът за писмо изчезва, вместо него започва да мига телефонната слушалка. Покана за директен разговор.
Приемам…
Пейджърът се бави няколко секунди, преди малкият екран да се разтвори, да се увеличи и на него да се появи лице.
Сив мъглив контур над яката на черния плащ.
— Здравей, дайвър — казва човекът, който няма лице.
— Здравей, Дибенко — отвръщам аз.
Мълчим няколко секунди. Гледаме се… макар че какво има да се гледа тук. Нещата не са се променили кой знае колко.
— Трябва да поговорим — произнася Дмитрий Дибенко, създателят на дийп-програмата, бащата на дълбината. — Ще е неприятен, но необходим разговор.
— Разбирам — съгласявам се аз. — Но има ли още за какво да разговаряме?
— Мисля, че да. — Ако се съди по гласа, Дибенко е абсолютно спокоен. — Отново те подцених. Впрочем, поздравявам те.
— За какво?
— Но как за какво? Ти все пак се добра до Храма.
Хубаво. Намекът е ясен.
— Добре, да говорим.
— Не така — сякаш дори нарисуваното лице се усмихва. — Не през пейджъра — това е една голяма дупка. По-добре да се срещнем.
— Къде?
— Ами при теб, в Храма на Дайвъра-в-Дълбината, ако не възразяваш. Аз вече тръгнах, след три минути съм там.
Гледай ти.
Настина — една голяма дупка…
— Добре. — Надявам се, че лицето ми не изразява нищо, че аз, без самият да усетя, не съм дал на програмата команда „обърканост“. — Ще те пусна.
Прекъсвам връзката.
Колко бързо се завъртя всичко!
Иска ми се да се свържа с момчетата. Да повикам цялата хайка… стоп!
Какви ги върша?
Аз съм дайвър.
Единственият от нас, който ще успее да избегне оръжието от трето поколение.
Дали пък да не повикам Крейзи?
Също не си струва.
Всичко, което кажа, може да бъде използвано срещу мен и срещу тези, които са заедно с мен.
Приближавам се до стълбата, започвам да се спускам…
Стоп!
Фреските ги няма!
По-точно, има спирала от празни правоъгълници.
Но те не са запълнени. Спиралата се вие в посока, обратна на първата, подобно на нишката на ДНК.
Правилно. Аз се издигнах през миналото на дайвърите. Сега се спускам — в бъдещето. Тези фрески тепърва предстои да бъдат нарисувани… ако бъдещето настъпи.
Вървя надолу, покрай бъдещите победи и поражения, покрай геройства и подлости, покрай затворените врати. Бъдещето вече чака зад тях, трябва само да бъдат отворени.
И аз отварям — точно когато Човека Без Лице излиза от колата. Той не е сам, разбира се. Заедно с него са двама охранители и аз потрепервам от неволната мисъл, че е възможно някой от тях да е стрелял в Ромка.
110
Секундно смущение. Всеобщо, слава Богу. Дмитрий Дибенко със своите мутри до разкошния ролс ройс, спрял насред гората, охраната с ръце върху пистолетите, любопитната муцуна на шофьора зад стъклото… И аз на прага на Храма на Дайвъра-в-Дълбината.
Дибенко тръгва към мен, прави заповеднически жест на канещите се да го последват гардове.
Те се поколебават, явно им е неприятно да остават встрани от обекта на охрана. Но в крайна сметка се смиряват.
— Ще ме пуснеш ли, Леонид? — пита Дибенко и се спира пред мен.
— Ще те пусна. Само теб. — Не знам как работят механизмите за защита на Храма, но няма да попречи да го уточня. Правя крачка встрани. Дибенко се опитва да премине — и замира, натъкнал се на непреодолима бариера.
— Подай ми ръка, по дяволите! — изсъсква той.