— Нормално… — поглеждам накриво момчетата. Мага и Подляра се забавляват. Останалите, изглежда, дотолкова изгарят от нетърпение, че не са способни да се усмихнат. — Добре, старче, благодаря.
— Няма за какво. — Иля се ръкува с мен. — Ти такова… идвай в кръчмата… ще си побъбрим някой път…
— Добре.
Нима не му е интересно? Никак, ама хич не му е интересно да си поговори с „дайвърите“? Впрочем, нали са бивши дайвъри. А Храмът… ами какво има тук да се гледа… празна кръгла стая, някаква стълба…
Затварям вратата зад него. Обръщам се към момчетата.
— Хайде — кимва Маниака. — Мисля, че е най-добре ти лично да отвориш този плик.
Хартията е твърда, аз даже откъсвам ъгълчето със зъби, преди да отворя плика.
— Може би трябва да извикам Пат? — изведнъж започва да се безпокои Подляра, поглеждайки към стълбата.
— Сам си е виновен, знае, че не сме дошли на екскурзия тук — отсича Чингиз. — Хайде, Леонид…
Вадя от плика тежко томче, загърнато в прозрачна опаковка. Така… ето я непробиваемата защита… публичният ключ на Храма на Дайвъра-в-Дълбината.
Подърпвам крайчето на опаковката. Няколко секунди нищо не се случва.
После опаковката шумно се разкъсва, цялата наведнъж, на малки колкото конфети парченца. Ключът е разпознат.
„Компания «Нови хоризонти» — прочитам аз на глас. — Предварителен отчет по проекта «Приятно потапяне». Само за членовете на борда на директорите“.
— Хайде — ободрява ме Чингиз.
Сядам на пода. Разтварям томчето. Бяла хартия, черни редове… Сухо, официално, традиционно. Никакви ефекти, анимации, звукови и видеоклипове. Впрочем, това не е за представяне пред публика, работен материал е…
— Тук има нещо подобно на преамбюли — казвам аз, гледайки първата страница. — „Дийп-програмата, революционното откритие в областта на психотехниката, доведе след себе си създаването на нов, виртуален свят — Дийптаун. Сбъднаха се най-смелите мечти на човечеството. Възникнаха съвсем нови индустрии на науката, производството, развлеченията. Обаче петте години, изминали от деня на полагането на основите на първия квартал на Дийптаун, показаха и негативните ефекти на тази реализация на виртуалния свят. Светът на Дийптаун стана само отражение на реалния свят и в ни най-малка степен не е лишен от пороците и недостатъците на човешката натура. Проектът «Приятно потапяне» е насочен към преодоляване на тези недостатъци…“
— Льоня, а за съдбоносния конгрес на партията нищо ли няма там? — рязко пита Подляра. — „Революционно откритие“, „най-смелите мечти“… Манджа с грозде!
На стълбата се появява разчорленият Пат:
— Каква е тая манджа, Тоха?
— Седи мирен, на тебе тя няма да ти хареса! — без да се обръща, доста рязко отговаря Подляра. — Идвай тука и слушай, докато не сме те изгонили!
Млъкналият Пат с грохот се изсипва от стълбата и сяда до хакера. А аз обръщам страницата.
Трябва да е някъде тук. Съвсем близо, Роман не е имал излишно време. Могъл е да прелисти няколко страници, да прочете няколко абзаца… и нещо го е потресло, изплашило, накарало го е да забрави за всичко.
— Тук е за проекта „Дълбинен контейнер“ — казах аз. — Техническа документация… те наистина са повече хардуеристи, отколкото програмисти…
— Дай! — протяга ръка Чингиз. Правя се, че не съм забелязал.
Това не е негово. Мое е. Моята борба! Фразата е изцапана с мръсотия и кръв, но това е моята борба. Чингиз ми е повече от симпатичен. Той е умен, силен и добър човек. Най-важното е, че е добър… и добър не със сляпа, прощаваща всичко доброта, а добротата на зрящ човек.
Но той не е скачал в пропастта между стените от огън и лед. Не са убили неговия приятел. Не него са го предали. Не него са го купували. Радвам се, че с него всичко е протекло точно по този начин… Но това томче, струвало живота на Ромка, си е само мое. И аз ще избирам какво ще кажа, и какво, може би, ще премълча.
— Сега… — мърморя неуместно, прелиствайки страниците. Маниака въздъхва, но търпеливо чака. Мага се излежава в позата на преситен от радостите на живота султан и демонстративно се прозява…
— Какво има там? — отново не издържа Чингиз. И този път имам какво да му отговоря.
— Чертежи. Бих казал, че това е особено ергономично кресло… само че по-скоро е ергономично легло…
…Когато около теб има пет човека, нагло опулили се в книгата, която държиш в ръцете си, е много трудно да контролираш процеса на изтичане на информацията.
Честно казано, невъзможно е.
— Що за шибана история! — изразява общото мнение Подляра. — Тези чудаци са изобретили хибрид между креват и зъболекарски стол, и за него се води такава битка?