И най-обидното е, че въпросите нямат отговор.
— Да се унищожи файлът, както иска Дибенко, е необратима постъпка — изрича в празното пространство Маниака. — Аз не бих ви посъветвал…
— Да го пратим на моята машина? — предлага Чингиз. — А?
— Защо на твоята? — хлопвам томчето аз. — А на моята? На Маниака?
— В моя апартамент, предполагам, е по-трудно да се влезе, отколкото във всеки друг.
— А във виртуалността?
— Ключове. Ще го защитим с моя, твоя… няколко ключа. После файлът ще бъде достъпен само ако вземем общо решение.
— Защитавайте го вие, момчета — обажда се Маниака. — Четиримата. Вие живеете в един град… така ще е най-разумно. Нашето мнение ще вземете под внимание във всеки един случай, предполагам?
ЧАСТ ЧЕТВЪРТА
ОГЛЕДАЛОТО
Дълбина-дълбина, не съм твой…
Свалих шлема. Помислих малко и го оставих върху монитора, захлупвайки забавните фигурки от ярка синтетично кожа. Те са при мен отдавна, от някаква компютърна изложба… Седят си тихичко отгоре и ме гледат с прозрачните като мъниста очички. Може би си шепнат понякога свои си работи… когато се гмурвам за пореден път.
Е, какво, дайвър, наигра ли се?
— Вики, изход. Приключване на работата.
— Изпълнявам.
Успях да забележа точното време върху гаснещия екран. Дванайсет и половина. Добре… нормално поработих. Главата ме боли, но не толкова силно, колкото се опасявах.
Хакнахме „Лабиринта“. Преодолях моста. Влязох в Храма. А още и оръжието от ръцете на Дибенко… Забраненото оръжие, за което така и не казах на момчетата.
Защо ли изобщо не съм радостен?
Да, Дмитрий Дибенко ще убие дълбината. Но съвсем не по онзи начин, по който предполагах, че ще го стори.
Ще бъде ли оръжието трето поколение ефективно срещу странните симбиоти — наполовина хора, наполовина рожби на програми? Не знам, но инстинктите ми подсказват, че няма да върши работа.
А аз, както и всеки дайвър, съм свикнал да вярвам на инстинктите си.
Между другото, това нали е допълнителен аргумент в полза на „изкуствената натура“? Не е само поничка, но и камшик…
Бедата не е в „Дълбинния контейнер“ — той е нещо скъпо, сложно, и няма да се превърне в масово забавление. Освен за желаещите час по-скоро да пренесат личността си в дълбината. За всякакви болнѝци на последно издихание, жадуващи да се сдобият с безсмъртие, дори в такава форма. Или за хората, дето не си знаят парите, като Чингиз например.
Дийп-програмата победи именно със своята простота. Тя не изискваше нищо! Дори виртуалните шлемове и гащеризони станаха полезно и приятно, но не и задължително допълнение. Общо взето са достатъчни компютър, модем, връзка с Интернет и малката програмка…
За да придобиеш безсмъртие в дълбината, за да получиш електронен калъп на себе си, е необходима само още една програма. По-голяма, трябва да си признаем веднага. Но и мощността на машините е нараснала.
Копие… нова личност… електронен симбиот…
Можем дълго да се лутаме из термините. Да проверяваме, да експериментираме, да спорим. По-скоро тук е всичко накуп. Не просто съблазън, а истинско изкушение.
Кой би устоял?
И на какво ще заприлича Дийптаун, когато количеството на електронните копия стане сравнимо с количеството живи хора? Всичко построено в дълбината ли им трябва? От какво ще се откажат с лекота, какво ще оставят за несъвършените хора, какво ще съборят като незаслужаващо внимание? Кое у тях ще е от прототипите, и кое — собственото?
Или все пак се страхувам от невъзможното? Виртуалният персонаж привлича върху себе си част от общите ресурси на мрежата, обикновеният потребителски компютър физически не е в състояние да поддържа виртуалната личност. По време на експериментите натоварването нараства незабележимо… но ако количеството виртуални личности достигне десетки, стотици? Колко е в състояние да издържи мрежата?
И какво ще предприемат електронните морлоци, когато осъзнаят — а те ще го сторят — че са сковани от материални рамки?
Ще прекъснат появата на нови виртуални личности? Ще хванат оръжие в ръка?
Или…
Машините, на които работим сега, на практика са достигнали предела си. От силиция и германия е изцедено каквото е било възможно. Но количественото нарастване рано или късно се сменя в качествено. Всеки момент ще се появят компютри, основани на съвсем нови принципи. Аз прекрасно си спомням времената, когато „386“ се смяташе за мощна професионална машина. Сега да кажеш, че работиш на „пентиум“ или „пентиум две“ е същото, като да се оплачеш, че не ти е потръгнал живота.