Всичко зависи от това кога и как Дмитрий Дибенко възнамерява да хвърли на пазара новото си изобретение… програмния комплекс „Изкуствена натура“. Събитията ще се насочат или в едната, или в другата посока.
Но аз в края на краищата мога да попитам Дибенко.
Остава още един въпрос — какво възнамерява да направи с тази програма Тъмния Дайвър.
Да я публикува открито в мрежата?
Да я продаде пиратски за луди пари?
Да я използва лично за себе си?
Да започне кампания на борба с „Изкуствена натура“ преди Дибенко да я извади на пазара?
Да потърси слабости в програмната обвивка?
Само въпросителни. Аз не знам нищо за Тъмния Дайвър. Струва ми се, че се досещам… но бих предпочел да не зная.
Бавно станах от креслото, което тънко изскърца. Както обикновено се разсъблякох в тъмнината, сложих разкопчания гащеризон върху облегалката. Погледнах към вратата на спалнята.
Слаба-слаба нишка светлина под горния праг на вратата. Мост между действителността и съня…
Приближих се до вратата, тихичко я открехнах, погледнах…
Вики не спеше. Седеше върху оправеното си легло, пред включения ноутбук, загледана с празен поглед в екрана, към любимия си скрийнсейвър — гора, момиче с лък в ръка, до нея седи вълк…
По-добре да беше заспала вече! Нямаше да я будя. А утре — вече нямаше да рискувам да задавам въпроси…
— Добро време на денонощието… Нике… — казах аз.
Вики зиморничаво сви голите си рамене. Изрече, без да се обръща:
— Добро… Стрелец…
1
Седнах до нея.
Всичко това е странно, ако се погледне отстрани. Седи почти съблечена жена… до нея полугол мъж… Хора, които се обичат един друг. Които са преживели повече, отколкото обикновено се случва на човек.
Седят и мълчат, защото всяка дума само ще приближи бедата.
— Вики…
Тя леко обърна глава, погледна ме. Попита:
— Леонид, може ли да запаля?
Нищо не е както трябва. Тя ме моли за разрешение да запали…
— Дай и на мен…
Вики извади от нощното шкафче пакет цигари — силни, не дамски; запалка, пепелник. Виж ти. Разбира се, аз не се ровя из вещите й. Но не трябваше ли поне да усетя миризмата? Мисля, че би трябвало…
— Влезе ли в Храма? — попита Вики, щраквайки запалката. Протегна ми огънчето. Отново не е както трябва…
— Да. Влязох.
— Много се радвам, Стрелец. Какъв беше проблемът?
— Мостът, Вики. Мостът от моите сънища. Мостът, по който е невъзможно да се мине.
— Колко странно… — Тя си дръпна дълбоко, отмести цигарата. — Очаквах нещо, свързано лично с тебе… но чак толкова директно…
— Как е могло да се случи това, Вики?
— Не знам. Може би системата там е с обратна връзка, по някакъв начин проектираща страховете ти…
— Нямам предвид това. Как се случи, че започна да ходиш в дълбината и не ми го каза?
— Ще ми повярваш ли?
— Да.
Вики се усмихна. Протегна ръка, погали ме по рамото.
— Исках да ти помогна. Просто да ти помогна… когато ти се изгуби. Нищо повече.
Мълчах.
— Ти имаш дийп-психоза, Льоня. От много отдавна. Ти затъваш, дайвър. Може би и аз имам вина. Аз винаги съм обичала това-онова тук, в истинския свят. Твоята любов, твоята радост, твоят живот — те са там.
— Не е вярно…
Думите са тежки, тромави, неудобни. Да говоря е все едно да гриза камъни.
— Аз имам теб…
— Да, навярно. Но дори и мен — там. В дълбината. Ти не искаш да го признаеш, пред самия себе си дори. Но за тебе аз, все едно, съм си останала в дълбината. Ето че се върнах в Дийптаун… за да си стана пак аз.
— Отдавна ли?
— Отдавна. Не се получи веднага.
— Нике… — казах, гледайки я. — Нике… аз съм глупак. Веднага трябваше да се сетя. Нике-Виктория. Гърци-римляни… Ти даже не се криеше.
— За какво? Знаех, че когато разбереш, ще се случи беда. Но да лъжа… не исках. Не и теб.
— Вики, защо толкова ненавиждаш Дибенко?
— Аз? — обърна се тя и смаяно ме погледна. — Изобщо не го ненавиждам. Може би не го обичам. Но това е друго.
— А защо не го обичаш?
— Леонид, това важно ли е? Сега, тук, когато сме двамата… и то не в дълбината… важно ли е?
— Да! — рязко казах аз.
— Е добре… Той е преждевременен гений. Той направи нещо, за което човечеството още не е готово. Не е готово в морално-етичен аспект. Това често се случва, създателите на атомната бомба също са избързали. Но представи си Айнщайн или Бор, твърдящи на смъртното ложе, че атомната бомба е благо, което трябва да се използва по-често. Преждевременните гении винаги могат да се спрат… Дибенко може, но не иска. Затова и не го обичам.