Нима трябва специално да отгледаш този тъп дракон, ако не искаш приказката да свърши прекалено бързо?
Ненавиждам драконите… и тези, които ги отглеждат.
— Аз не съм Тъмния Дайвър, Льоня… Не съм Тъмния Дайвър.
— Вики…
За миг ми се стори, че е готова да заплаче. Притеглих я към себе си, прегърнах я по-силно, прекарах длан по лицето й. То беше сухо… тя не умее да плаче.
Аз така и не научих на това нарисуваната Вики, а живата се е отучила сама.
— Не ми трябва оръжие трето поколение… нямам намерение да убивам никого. Нито в живота, нито в дълбината…
— Там, в този файл, не е оръжието…
— А какво тогава?
Аз продължавах да люлея сгушилата се в мен Вики. Не ми достигат ръцете да прегърна всички, нуждаещи се от утеха. Не ми достигат сили да измъкна всички, които потъват. Не ми достига живот, за да го изживея така, както аз искам.
Прави каквото можеш, и да бъде каквото ще бъде.
— Там има не смърт, Вики… а живот. Но не знам нужен ли е той на дълбината — такъв един живот…
Разказах й всичко. От момента, в който натиснах спусъка и вече се бях досетил, че стрелям в нея. Досетих се и въпреки това стрелях.
Храмът, където всеки от нас е изобразен на стената…
Посещението на Дибенко…
Идването на момчетата…
Писмото с файла…
„Изкуствена натура“…
— Този нов живот вече убива… — прошепна Вики. — А още не е в пълната си сила.
— Не той убива…
— Не е важно кой е натиснал спусъка. Наемникът-охранител, който знае с какво стреля; въодушевеното хлапе, не разбиращо какви ги върши… Тя вече убива, тази втора натура. Вкопчва се за живота, за място под нарисуваното слънце. Засега — с нашите ръце.
— Те не могат да излязат в реалния свят. Никога. Нито Императора от играта, нито електронните симбиоти.
— Затова пък ние можем да отидем там окончателно. И никакви дайвъри няма да достигнат, за да бъде спасен всеки.
— Никой няма и да моли да го спасяваме. Ето кое е страшното… — поех си дъх и казах, сякаш скачам във вода: — Ще си отида от Дийптаун. Ще имам сили, Вики.
— Не, няма да си отидеш. — Тя вдигна глава и се усмихна. Слабо, но все пак се усмихна. — Какво си намислил… да бягаш?
— Какво мога да направя?
— Ти си дайвър!
— Аз съм никой!
— Ти си дайвър! Докато можеш да виждаш света без розови очила, докато си способен да влезеш и да се върнеш, докато си готов да се хвърлиш в бой — ти си дайвър! Ето кое е главното, Льоня! Обективността, свободата и смелостта. А съвсем не умението да се виждат или да се пробиват дупки в програмите…
— Ти забрави съвестта, Вики…
— Съвестта няма нищо общо тук. И да я няма — човек си остава дайвър. Само че Тъмен.
— Той не е изгубил способностите си.
— Значи и ти можеш да ги намериш. Та нали си преминал моста!
— То… то е друго.
— Сигурен ли си? Помниш ли как се смяхме с теб на фантазиите ти… как ти се е сторило, че си влязъл във виртуалността с изключена телефонна линия… че си дошъл да ме посрещнеш… Но кое е било сън и кое — истина, Льоня? Кога всъщност са ти изключили линията? Та ти умееше, наистина умееше неща, които са недостъпни другиму! Да преминаваш през стени, да се разсмееш в отговор на изстреляния куршум, да стигаш до всяко кътче от мрежата. Така беше! Ние се целувахме, реейки се в небето над Дийптаун — помниш, нали?
— Неудачника си отиде и отнесе всичко, което ми беше дал…
— Всичко ли? Моста, Льоня! Моста! Ти започна да го минаваш в съня си, помниш ли? Два, три пъти?
— Повече, Вики. Просто не съм ти казвал… всеки път.
— Защо? — леко се отдръпна тя.
— Ами… за да не разбереш какво се случва с мен.
— Мислиш ли, че е било възможно да не разбера? — само поклаща глава тя. — Да не говоря — да. Но да не разбера?
— Прости ми.
— Няма за какво. Но ти вървеше по този мост, Льоня. Без никаква мрежа, без компютър и модем…
— Та нали самата ти даваше друго обяснение.
— Аз всичко мога да кажа…
Тя замълча.
— Не знам какво да правя… — казах тихичко, сякаш за да се оплача.
— Мисли. Ти си дайвър. И кажи… — Вики изведнъж се запъна. Малко се поотдръпна от мен, погледна ме строго и изпитателно.
— Какво?
— Кога заподозря, че Нике е дайвър?
— След като тя не изостана от нас при спускането.
— Да… позабързах се. А кога си помисли, че Нике съм аз?
— В самия край. Чак след двореца.
— Значи, когато казваше на Нике, че ти харесва, още не знаеше, че това съм аз.
— Но нали беше ти!
— Но ти нали не го знаеше?
Ето ти проблем.
— Чувствах го… — усмихнах се. — Вики, сигурно просто съм чувствал, че си ти. Знаеш… както в приказката принцът намира принцесата сред стотици момичета със прикрити лица…