Сега мога да кажа много красиви думи.
Толкова много, че сам да си повярвам — чувствах, досещах се, знаех…
Ще надяна красива маска, сходна на онези, които надявах в Дийптаун. Ще уговоря Вики да повярва — тя добре усеща лъжите, но ще й се прииска да повярва. Лъжата ми няма да се превърне в стена, а напротив — в мост. Според мен за нищо не съм виновен… не мога да имам вина заради един комплимент, даже и според най-пуританския морал. А Вики далеч не е пуританка.
Просто лекичко ще послъжа.
— Честно казано, нищо не съм почувствал — обадих се аз. — А и да съм чувствал, е било напълно несъзнателно. Просто ми хареса Нике. Симпатично, войнствено момиче.
Изобщо нямам представа как ще реагира Вики. По-рано лесно бих се досетил. Сега — не знам.
— Тя и на мен самата ми хареса — усмихна се Вики. — След Мадам — най-приятната личност. Даже ми се прииска да отида да работя в този глупав „Лабиринт на Смъртта“.
— А какво ще стане с реалния свят?
— Тогава — да припечелвам…
— Не бива. Достатъчно е, че в семейството ни има един луд, дето не излиза от дълбината.
— Леонид…
Погледнах Вики в очите.
— Намери Тъмния Дайвър. Намери го и си поговорете. Изясни си какво иска.
— Той сам ще ме намери, Вики. Нали пуснах слух, че Дибенко ме е наел да убия Тъмния Дайвър.
— И дезинформацията стана реалност… Леонид, нали не смяташ да го сториш?
— Не. Вероятно не.
— Само за това „вероятно“ забрави. Онзи младеж може и да не е знаел какво прави, когато е стрелял. Ти обаче ще знаеш. И ще помниш, винаги.
Сега тя си беше пак онази, много сериозната, моята Вики.
— Той вече стреля в нас, Вики.
— В отговор на вашите изстрели.
— Няма значение. Беше проникнал в чужд дом.
— Все пак е търсил диалог!
— Вики, той разполага с оръжие трето поколение.
— Това са само думи на Дибенко. Тъмния Дайвър може и да е блъфирал, може да е заплашвал. Но нима е убил някого?
— Когато убие, Вики, това също ще го помня цял живот. И не знам кое ще е по-болезнено: да знам, че аз съм убил, или че са убили мой приятел.
— Леонид… — Тя въздъхна. Отново се притисна до мен. — Ех, Льоня, Льоня…
Защо сякаш съм от камък?
Искам да отмъстя?
Или не съм готов да простя?
Или, което е най-страшното — завиждам на този от нас, който е запазил цялата си сила? Запазил я е и е отхвърлил правилата и нормите, които винаги са съпътствали дайвърите.
Може би и на това завиждам?
На юнашката безгрижна свобода, с която Тъмния Дайвър преследва Дибенко, карайки да се крие в миша дупка създателя на самата дълбина. Веселата възбуда, с която нахлу в дома на Чингиз, принуждавайки ни да разговаряме, лекотата, с която натисна спусъка — не на игровия полигон на „Лабиринта“, а в обикновения свят на Дийптаун?
Аз не знам кой и защо го е нарекъл Тъмния Дайвър. Може би прякорът е заслужен. Ако той се е нарекъл така — още по-зле. Защото е израз на позиция.
— Не прави необратимото, Льоня!
— Знам.
— Никога не прави необратимото. Веднъж произнесената дума „мразя“ не може да изкупи и десетократното „обичам“. А една смърт…
— Знам, но вече имаше една смърт!
Млъкнах, чул собствения си глас. Искам да отмъстя или не мога да простя? Ето къде е въпросът.
— Вики…
Лицето й все пак е станало мокро, усетих соления вкус върху устните си.
— Вики, ще опитам. Наистина ще опитам.
— Ти си дайвър, Льоня… помни го…
— Аз…
Дланите изведнъж станаха топли. А думите — просто излишни.
— Аз не съм дайвър, Вики… тук и сега.
— Ти страшно отдавна не си спал… — усмихна се тя. — Сигурен ли си?
— Сигурен съм — кимнах. — Не искам да гледам звездите тази нощ. Нито пък да говоря за враговете си.
Вики кимна. И видях как през сълзите изгря усмивката й:
— Добре… звездите ще почакат. Ще ги помоля. А враговете няма да ги питаме.
10
Хубаво е да се събудиш сутрин.
Именно сутрин, а не към обяд, когато през щорите те удря рязко слънчевата светлина, бучат колите, пискливо крещят децата, а главата ти още със ставането кънти от умора.
Да станеш в осем сутринта… за обитателите на Дийптаун това е почти подвиг.
Вики беше станала по-рано. Чух как обикаля из кухнята, тихо тананикайки нещо, как бърбори включеният телевизор. И ухае на нещо вкусно. И можеш да се поизлежаваш царски, без да си спомняш за никаква дълбина, за дребните и по-сериозни спорове, за ненужните подвизи, за хитрите интриги на виртуалния свят… интриги, чието място е в боклукчийската кофа, които увяхват до вечерта и се разпаднат на прах още на следващия ден.