Ритъмът… бесният ритъм на Дийптаун. Обичам го. Но понякога така ми се иска да забравя за тенекиената кутия, натъпкана с микросхеми, и да не отворя вълшебната врата към огромния и пленителен свят. Да постоя в обикновената си стая с олющените тапети, със скърцащия разсъхнал се паркет, с малкото прозорче, от което лъха леден студ… където жената, която обичаш, си тананика в кухнята и приготвя закуска за теб, безделника…
— Льонка, внимание…
Когато Вики се появи с поднос в ръце, аз се смаях.
— Поднасяла ли съм ти поне веднъж кафе в леглото?
— Не — честно казах аз.
— Ще наваксаме пропуска.
…Това изглежда красиво само във филмите. Или техните легла са други модели. И храносмилането им е устроено другояче. Да пиеш полулегнал е нищо, но виж, да ядеш е върхът. Континенталната закуска е хубаво нещо, но тостовете имат навика да се ронят, при това не върху подноса, а в леглото. Яйцата — и те лошо се чупят при удар от подноса, когато той е поставен върху дебелото одеяло, покриващо мекия ти отпуснат корем.
— Можеш честно да се похвалиш на приятелите, че имаш жена, която ти поднася закуска в леглото — каза Вики. — Само не уточнявай колко често. Става ли?
— Става.
И все едно, безумно приятно ми е. Нищо че предпочитам да закусвам седнал, след като съм измил лицето и зъбите си.
— Вики — попитах я, отпивайки от кафето, — какви са плановете ти за днес?
— Да работя. Обадих се да предупредя, че малко ще закъснея… но именно малко.
— Не можеш ли днес да забравиш за работата? Нека да отидем някъде. На театър. На концерт. Или просто да побродим където ни хрумне…
Вики смешно нацупи устни.
— Аха… хубаво би било… Но няма да стане.
— Защо?
— Защото и ти си на работа днес.
Тя се усмихна и ме целуна по челото.
— Не искам — с тона на капризно дете възкликнах аз.
— Чудесно е, че не искаш. Но трябва. Ще отидеш при приятелите си. Ще решите какво да правите с Дмитрий Дибенко. Ще се свържете с него… опитайте да намерите Тъмния Дайвър. И решете най-сетне какво ще се прави с онова нещо.
— Кой и какво иска да прави — уточнявам аз.
— Именно. Намерете баланса на интересите си. Според мен не си струва това нещо сега да се появи на бял свят. Във всеки случай — широко и открито. На човечеството не му достигат само изкуствен интелект и хора, придобили безсмъртие в електронния свят… за пълна психоза. Струва ми се, че Дибенко го разбира. И този… Тъмния… не може да не го разбира. Какво точно иска той? Едва ли да раздаде файла на всички желаещи или да доведе Дибенко до банкрут и самоубийство. Пари, власт, слава, уязвено самолюбие… Търсете мотива. Търсете компромис. Това е моят съвет към вас… отправен от по-прекрасната част от човечеството.
— Добре — усмихнах се аз. — Ще опитаме.
— И се пази. — Лицето на Вики стана сериозно. — Моля те. Ако видиш Тъмния Дайвър — изплувай. Ами ако Дибенко е прав, и онзи е въоръжен?
— Добре.
— Льоня… аз разбирам, че това не е шега. И че сега всички вие рискувате живота си. По-добре изобщо не водете хлапето в Дийптаун — защото е потенциално най-удобният заложник.
— Да. Ще кажа на Чингиз.
— Изобщо не ми се иска да забравя онова, което ти казах снощи. Да забравя, да взема оръжие и сама да тръгна на лов. Но ти знаеш, че ще го направя.
— Знам.
— Тогава се пази. И се среши.
Задавих се от толкова странно преплетените съвети. Но Вики вече беше сложила подноса на нощното шкафче, бе станала от кревата и оправяше полата си. Усмихна се.
— Трябва да тръгвам. Успех, Льоня. Здрав кънект, бърз пинг…
Интересно, как в действителност изпращат на война? Не знам… слава богу. Самият аз не съм изпращал, нито пък мен са ме изпращали. В паметта ми се въртят картини — от учебниците в училище, от книги и филми. „Победител или победен“… Разногласен вой на жени… Мълчалив, дори не молещ, а примирен предварително с всичко, което може да се случи, поглед.
Или така — „здрав кънект, бърз пинг“. Дори това пожелание е остаряло. Аз не влизам в дълбината през модем, за да застивам като истукан по време на прекъсването и възстановяването на връзката, да се бавя с отговорите си, когато връзката просто се влошава. Но ново пожелание още не е измислено… или ние просто не сме го чули.
Трябва да попитам Пат или Иля. Младежта знае най-добре.
А само преди седмица бих си помислил, че трябва да намеря и да попитам Ромка…
Вратата в антрето хлопна. Станах, изтръсках трохите на постелята право на пода. Довечера непременно ще организирам почистване. На Вики ще й е приятно. И пода ще измия. Даже ще избърша прахта от рафтовете и шкафовете.
А сега — да се стягам.