— Нали няма проблем, че кафето е наше? — попита Чингиз. — Някои се мръщят, но… наистина хубаво кафе е, правилно изпечено. Аз не купувам вносни стоки, ако има достойни родни заместители. — Той се замисли за секунда и добави: — Само дето рядко се намират такива.
— Няма проблем. И аз пия такова.
Хубаво е да си богат. Можеш и да се поперчиш.
— Чингиз, от какво си правиш парите?
— Сидита — спокойно отвърна той. — Пиратски сидита, дивидита. „Windows-Home“ за два-три долара, пресни игри, колекции с програми… Когато отиваш на митинския пазар за аудиотехника или просто минаваш покрай някоя сергия, ми хвърляш малко пари. За кафе.
Той изсипа смлените зърна в джезвето.
— И ето, че сега те компенсирам за този позорен факт…
— Ясно.
— Преводи на игри… ако играта ми харесва, понякога и сам се занимавам с това. Ако не — давам я на момчетата. Понякога и на Пат. Той иска сам да си заработва…
— Сега е ясно на кого да благодаря за евтините шегички. „Корабът ви акостира на острова на сирените, те пееха «Депеш Мод» толкова готино, че част от екипажа дезертира…“
— Точно това не е Пат, той не обича Депеш Мод…
Чингиз разля кафето по чашките. Извади и сложи на масата бутилка рижки балсам и малки сребърни чашки.
— Как го искаш, в кафето или отделно? Аз обичам отделно.
— И аз.
И двамата неволно се усмихнахме.
— За успеха ни… — вдигна чашката Чингиз.
— А на мен? — дочу се мрачен глас от стълбата. — О, ти ли си, Льоня?
Подляра стоеше, почесвайки се по корема и късогледо взирайки се.
— Пак ли си изгуби очилата? — попита Чингиз.
— Не съм ги губил. Спомням си, някъде в апартамента са… струва ми се.
Подръпвайки нагоре чудовищните си сатенени гащи, Подляра седна до мен.
— В джезвето има кафе, сипвай си докато не е изстинало — посъветва го Чингиз.
— И няма да налееш на стария си приятел… съвсем си изгубил срам… — промърмори Подляра и се пресегна към котлона. — Ще видиш, ако дойдат да ти секвестират богатствата, и дума против няма да кажа!
Той изсумтя, тържествено трясна джезвето върху масата. Потърси с очи чашка, въздъхна, отпи направо така. Наля си със замах в кафето балсам. Изрече:
— Красота… дума да няма… Чингиз, вероятно ще поживея у теб до есента. Става ли?
— А ако кажа не? Сигурно ще си тръгнеш?
— Не, естествено. Ти си ми длъжник. Десетачка. Още от шлепа.
Чингиз се усмихна. Забавляваше се от сърце.
— Нищо не ти дължа. Честно си спечелих десетачката. Ти не се вмести в срока.
— Вместих се, ти по-късно включи хронометъра! — изрева Подляра. — На какво ли не са готови тия бизнесмени, само и само да се налапат с пари… Погледни го само, Льоня!
— А какъв е този шлеп? — попитах аз. — Вече няколко пъти чувам…
— От оня шлеп започна цялото руско хакерство! — тържествено изрече Подляра. — За хакерите!
— И за дайвърите — добавих аз, вдигайки чашата.
— Тогава гепихме едно XT — каза Чингиз.
— Не сме го гепвали! Назаем го взехме! Нали честно си го върнахме!
— Да, след четири години. Между другото, напразно. Трябва да си купим… ако още има такива. Нека си стои бракмата, ще си играем понякога „Дигер“.
— „Дигер“… — мечтателно каза Подляра. — Да…
— Събирахме се там една компания… начинаещи програмисти. На стар, извън движение, шлеп. Около единствения компютър. — Чингиз се усмихна, явно спомняйки си нещо свое си. — Учехме се. На всичко. Пиехме гадна бира, гадно кафе, ядяхме хлебчета за три копейки и кюфтета от дреболии… Хубаво беше. Нали, Тоха?
— Вярно е — кимна Подляра. — Само дето тогава нямах „Харлей“, а „ИЖ-Юпитер“. Ама иначе беше супер.
Той шумно отпи от кафето. Изтри устата си с горната част на дланта.
— Е, братчета-зайчета? Какво ще правим?
— А защо трябва да правим нещо? — отговори Чингиз с въпрос. — Да попречим на Дибенко да разпространява програмата — не е във властта ни. Ние да я разпространяваме… Да, разбирам колко бързо ще се харчат дисковете с програмата, позволяваща да си създадеш свое безсмъртно копие във виртуалния свят. Но знаеш ли, и така имам с какво да живея.
— Какво възнамерява да прави Дибенко с програмата? — попита ме Подляра.
— Не знам — свих рамене аз. — Можем да пробваме да го попитаме. Току-виж отговори честно.
Чингиз въздъхна:
— Програми от такъв тип, за разработката на които е потрошено море от пари, върху които са се трудили десетки специалисти, не се крият под миндера. Това изобщо е невъзможно. Целият въпрос е кога ще я извадят на пазара.
— Тъмния Дайвър трябва да питаме… — казах аз. — Какво иска…