— Ще дойде той — присви очи Чингиз. — Къде ще ходи…
— Привети…
В кухнята влезе Пат. Сънен, потъркващ очите си, в дънки и бос.
— Какво от толкова рано… — отваряйки хладилника, измърмори той. Застина за миг, избирайки си плячка, после измъкна кутия кисело мляко и се пльосна до масата. — Развикали сте се тука, из цялата къща се чува…
— Ходи да се измиеш — нареди Чингиз.
— Ъхъ. Само да похапна…
— Правилно — подкрепи го Подляра. — Излишната хигиена — това са интриги на изнеженото западно общество. Истинският хакер трябва да бъде мръсен, несресан, с жълти зъби и безцветно лице.
Пат погледна хакера изпод вежди, но упорито продължи да яде киселото мляко.
— Днес имам работа — каза Чингиз. — В дълбината мога да вляза чак вечерта. Хайде да се срещнем тук… но в дълбината. В седем часа. Не, по-добре в осем. Всички ли ги устройва?
— Не може ли малко по-рано… — обади се Пат. — А?
— Хлапе, ти по-добре засега да не влизаш в дълбината — изрекох аз.
— Защо пък?
— От децата по традиция стават най-добрите заложници.
Пат изфуча:
— Аз днес ще бъда два метра висок и с брада…
— Леонид е прав — кимна Чингиз. — Мисля, че ще ти се наложи да изкараш два-три дни без виртуалност.
По погледа на момчето разбрах, че съм паднал в очите му… значително по-надълбоко от размерите на онази нещастна пропаст пред Храма.
— Льонка, аз съвсем съм ти обиден!
— Но чуй…
— Ти стреля в мене с ракетомет — съобщи Пат, облизвайки лъжицата. — И ме уби. А ако бях преживял болеви шок? Или ми се беше пукнал апандисита?
— Не ни баламосвай — спокойно отвърна Чингиз. — Днес оставаш без дълбина.
— Е, ще видим какво ще постигнете без мен там… — измърмори Пат. — Ще отворим ли онази програма? Искам да се позанимавам малко… не в дълбината, просто така… Да прочета хелповете…
— Забравих си ключа — усмихна се Чингиз. — Хапна ли? Върви да се измиеш.
— Гадове — подхвърли Пат, ставайки. — Какво, на трима мъже ви е лесно да се справите с едно дете?
— Като се обидиш, си дете — вадейки пура, каза Подляра. — А като сваляш гигабайти порно — съвсем възрастен.
Изглежда тийнейджъра предпочете да не спори с Подляра. Изсумтя и излезе.
— Сам няма ли да влезе? — попитах аз.
— Не. Той вижда, че ние не се шегуваме. — Чингиз също запали цигара. — С програми му се занимавало…
— А ние какво, всъщност, изплашихме ли се? — Подляра пусна гъсто кълбо дим. — Е, да… необичайно е. Нов декор в театъра на живота. Изкуствен разум… разумен или почти разумен електронен двойник, възможност да се пребивава едновременно и в дълбината, и в реалния свят…
— Това не е нов декор — казах аз. — Нова сцена е, на която ще ни се наложи… дори не да играем, а да живеем.
— И все едно. Ние сме свикнали веднага да виждаме лошото. Свикнали сме да подозираме, свикнали сме да се страхуваме. А ако това е чудо? Спасение? Настъпване на златен век? Повяват се роботи, разбираш ли! Човек е щастлив, да не повярваш!
Подляра ни огледа тържествуващо. Аз премълчах. Чингиз — също.
— Ето… — Подляра старателно загаси пурата си. Постави я на перваза на прозореца. — Не я изхвърляйте, може да я допуша… Отивам да спя, бойни другари. Право е детето, развикали сте се тука още от рано сутринта…
Ставайки, той с ловко движение подхвана почти пълната бутилка балсам. Чингиз не забеляза или не сметна за необходимо да възрази. Каза, гледайки към прозореца:
— Той отчасти е прав… не намираш ли?
— Относно съня? — не се сдържах аз.
— Относно подозренията и страховете. Относно ориентацията към най-лошото. Да… Това е необходимо. Понякога спасява. Но ако сега случаят е съвсем друг?
— Не знам — честно отговорих аз. — Не знам, Чингиз.
— Именно там е работата…
Чингиз стана. Приближи се до прозореца, постоя, напъхал ръце в джобовете.
— А какво да правим в такъв случай, Чингиз? — попитах аз. — Какво да се прави, когато не знаеш кой път води към доброто, и кой — към злото?
Чингиз замислено вдигна скътания от Подляра фас. Щракна със запалката, разпали го. Намръщи се:
— Как може да пуши такава гадост…
— Да се стои на място? — отговорих сам на себе си. — Тогава няма да стигнеш далеч. Да се върнеш назад? Съвсем лошо…
— Вървиш из гората и се натъкваш на висока стена — неочаквано изрича Чингиз. — Твоите действия?
— Знам го този тест.
— Тогава спомни си как си отговорил.
— Тръгвам надясно, вървя например около километър. Ако стената не свърши, поемам наобратно — около два километра. После се опитвам да я прескоча.