— Непременно ли се опитваш? — поинтересува се Чингиз.
— Да.
— А аз казах, че това зависи от целта ми. Накъде съм тръгнал и защо…
Чингиз изгаси фаса, извади своите цигари. Днес той нещо много пуши…
— Истинската зима дойде. Нали, Льоня?
Аз също станах и погледнах надолу.
Сняг. Бял, чист, мек. Той не блести от слънцето — небето е забулено с облаци. Но това вече е истински сняг. Няма да изчезне до пролетта.
— Нова година — каза Чингиз. — Портокали, пирог във фурната, салати, шампанско… Елха, украшения, бенгалски огън, гирлянди… Гости, музика, шеги, камбанен звън… Прилича на тест за свободни асоциации, нали?
— Махмурлук, смет, умора, изгубено копче за маншети… — казах аз. — Не се ли сети първо за това?
Чингиз кимна. Усмихна се:
— Повече обичам лятото. Само че то винаги свършва. Как мислиш, Леонид, може би това е хубаво? Безкрайно лято. Макар и в електронния свят. Нека даже там не си съвсем ти… но нали там винаги ще е лято. Помниш ли, когато стояхме там, в дълбината, и ти каза, че лятото е свършило? Но нали сега то може да стане вечно?
— Тук всеки решава сам, Чингиз — внимателно казах аз. — Кое е по-важно… лятото или безкрайното лято. Животът или илюзията за живот…
Чингиз не просто се усмихна, той се забавляваше.
— Аз съм жив! — изрече той. — Живея. Ще живея. Лятото няма да свърши скоро.
Колко се въодушеви…
А мен сякаш вече не ме и виждаше. Гледаше през прозореца, гледаше белия сняг, стълбчето пепел пълзеше навън от цигарата, усмивката сякаш се срасна с лицето му.
— И сега също е лято. Само че доста мразовито. Но ще има ново лято… аз чувствам диханието му, леките му стъпки върху заснежените листа… Лятото…
Той си дръпна дълбоко от цигарата.
Така не разговарят. Даже на сцената, ако пиесата не е от деветнайсети век.
Още по-малко пък така приказват богатите безделници, колкото симпатични и образовани да са.
— Горещ вятър, вкус на горски ягоди по устните, звезди в небето, докосване на топла вода… Лятото… То си отива толкова бързо, че не успяваш да извикаш „почакай!“. И ти се струва, дълго време ти се струва, че то още е тук. В крайчетата на пръстите — спомен, спомен за лятото. Трепериш, тресеш се, главата — обърната нагоре към дъжда, тих смях и случайна усмивка — лято… Все пак лято. Разправят ти, че си е отишло, но ти търсиш следите му, бягаш, закъсняваш, не успяваш… Но все пак е лято. И тръгваш по стапящата му се следа… два часа в кола, още три — в самолета, после малко пеша — да потегляме! Къде — не знам. Ще пристигнем. Всичко е заради лятото. Мъничко-премъничко. Плахо парче, останало от лятото. А повече и не ти трябва, иначе ще умреш от жега… Лятото…
— Чингиз… — тихо казах аз. Той не чуваше. Догонваше своето лято.
— Дайте ми моето късче от лятото… Но то и така си е с мен. Завинаги. Моето лято. Каквото е било, каквото е, каквото ще бъде. Лято завинаги! Нали си спомням как си отива. Как жълтото слънце се разтапя в аления заник. Как вятърът започва да мирише на сняг. Аз се усмихвах на вятъра. Молех го: „Почакай!“. Поне мъничко! Остави ми малко лято. А вятърът неведнъж е виждал такива като мен. Докато беше топло, не спореше с мен. Но стана студено, и вятърът прошепна: „Лятото свърши“. Не повярвах веднага. Но лятото бе свършило. Заваля дъжд. Студен, тъжен, сив. Протегнах ръка и хванах капка вода. Отражението не ми хареса. „Това не съм аз!“ — казах на водата. Но капката застина в зрънце лед. И аз разбрах, че това е отражението ми. И най-страшното е, че не се разтапя върху дланта ми. Значи дланта е не по-топла от леда.
Чингиз се засмя.
— И ето, че тогава разбрах — лятото е свършило.
— Какво ти става, Чингиз? — попитах само.
— Нищо, всичко е наред…
Той хвърли в пепелника изгорялата цигара. Попита:
— Нима още не си го почувствал, Леонид? Това велико изкушение? Това дихание на вечното лято? Какво значение има измисленото от Дибенко оръжие! Ако не беше той — някой друг щеше да успее. Рано или късно. Нека да го съдим не с това. Дълбината. И вечното лято. Живот, илюзия за живот… Аз, или моят двойник… Каква е разликата? Ако той влезе в лятото? Леонид… не можеш да удържиш джина в глинена стомна. Дълбината ще стане различна. Дали ще направим нещо или не — все едно. Може би ще помогнем на новия свят да дойде? Ще разкрием ключовете си, ще инсталираме „Изкуствена натура“. И ще влезем в лятото…
— Не — казах аз.
— Защо?
— Има ги Маниака, Мага, Крейзи. От техните думи зависи дали ще си спомня своя ключ. Има я Вики. От нейните думи зависи, ще вляза ли аз в лятото. Има го Дибенко. И повярвай — той мисли над всичко това не за първи ден. Има го Тъмния Дайвър. И аз бих искал да узная към какво се стреми.