— Толкова условия… — кимна Чингиз. — Толкова условия и едно лято за всички.
Зад гърбовете ни се дочу хлипане. Обърнах се. Подляра стоеше до стената и триеше сълзите си с мръсна носна кърпичка.
— Чингиз… — Той шумно се изсекна. — Чингиз, изпей още веднъж за лятото? А? Не запомних всичко. Как беше там… „малини в устата“, „аз дълго ще карам велосипеда“…
— Ти си безсърдечен мръсник — изръмжа Чингиз. — Безсърдечен и неромантичен.
— Аз? Аз си слязох за пурата. А ти вече си я изпушил. Но аз ти прощавам всичко, Чингиз. Само дай още малко за лятото… Слушай, а можеш ли така и за пролетта?
— Не мога. Пролетта е промеждутък между зимата и лятото, тя не е самодостатъчна.
— А разправяш, че аз не съм романтичен — въздъхна Подляра. — Добре… приключихме. Само да не забравиш, поете, че днес трябва да ходиш да си разпределяте територии.
— Колко пъти трябва да ти обяснявам, че не ходя да разпределям територии! Това са делови преговори!
— Какво значение как ще го наречеш? — Подляра ми намигна. — Оставяй цигарата и потегляй. Само да не забравиш да почистиш цевта…
Чингиз ме погледна:
— Вярваш ли ми, че някой ден ще изхвърля тоя тип от къщи?
— Не — поклатих глава аз.
— Ето, че и той не вярва. Добре… шегите са си шеги… Откъде ще влезеш в дълбината, Леонид? Пат не се брои, значи има свободна машина. А каналът ми е добър.
— По добре от къщи. Свикнал съм.
— Добре. Ела в осем.
Чингиз излезе от кухнята. Сгушилият се под масата ритривър се повдигна и потъпчи на място, гледайки ту след стопанина си, ту към нас.
Количеството надделя над качеството. Байт изпусна почти човешка въздишка и легна обратно.
— Обземат го понякога такива настроения — весело каза Подляра. — Шантав романтик. Важното е да го изслушаш и навреме да го избъзикаш. Че иначе няма да оцелее в бизнеса си. Ще разкаже на деловия си партньор за несъвършенството на мирозданието, за красотата, скрита в сивите камъни, за отиващото си лято, как жално извива птицата, заблудила се в нощното беззвездно небе… И някой ще си отбележи: „Чингиз омеква“. И край. Оцеола не уцели. Или Акела не уцели? Кой там беше водач на глутницата, и кой — вожд на семинолите?
— Акела.
— Какво Акела?
— Акела не уцели.
— Да не ме ментиш? — подозрително попита Подляра. — Отдавна не съм препрочитал Киплинг…
— Сега няма ли да уцели?
— Сега… сега по-скоро ще извади душата на някого. Чингиз на работа и Чингиз сред приятели — това са съвсем различни хора. С първия аз, слава на всевишния, почти не се познавам.
11
deep
[Enter]
Цветна виелица…
Почти за всички дийп-програмата се асоциира със сняг. Топъл, цветен, но все пак сняг. Но сега Дибенко е готов да подари на света вечно лято.
Защо на мен то ми се струва снежна пустиня?
Не съм прав. Не… не е това. Нямам право. Нямам право да решавам вместо другите. Ако дори за Чингиз „Изкуствена натура“ е съблазнително изкушение, то какво да кажем за другите? За хлапака от провинцията, който остава да работи цяла нощ, заключен в офиса, само и само да влезе през хилава линия в дълбината, без никакви шлемове и гащеризони, само да се озове под небето на Дийптаун, на воля да се наиграе в елфическите пространства, да отскочи до евтин бордей и да посети недостъпен в живота ресторант… Какво да кажем за прикования към креслото инвалид, за когото дълбината е единственият шанс да стъпи на собствените си крака, макар и върху нарисувана, но толкова истинска трева. Какво да кажем за всички нещастни, тъгуващи, измъчени, уморени, разочаровани?
Дълбината…
Танц, танц на топли снежинки. Всмукващ в тъмнината водовъртеж. Калейдоскоп, фойерверк…
Светлина.
Стоя в хотелската си стая. Всичко е наред. Върху кревата са Протей и мотоциклетиста. Уморените стари кукли…
Ти ще дойдеш при мен, Тъмни Дайвъре. Ще дойдеш, и ще си поговорим.
Проверявам джобовете. Ето го подарения от Дибенко пистолет.
Значи съм готов за разговора.
А ето го и пейджъра с мигащото огънче. Да… най-накрая Дик се е появил…
Явно нервите му сериозно са се разклатили от промъкналия се след нас Император…
Самият Дик го няма в дълбината, оставил е съобщение на пейджъра.
Включвам на приемане, появява се изображение.
Ама че работа… Ние рядко се знаем един друг по лице.
— Здравей, Леонид.
Той наистина е старец. Дявол да го вземе. Над петдесет е. По-точно не мога да преценя. Имам прекалено малко познати тъмнокожи.
Никога не съм предполагал, че Крейзи Тосър е негър!