— Имам съвсем малко време — казва Крейзи. Опитва се да се усмихне. Върху лицето му е изписана болка. Той лежи и около него се суетят някакви сенки. — Измолих… една минута. Няма проблем. В наши дни не умират от първи инфаркт. Нали?
— Така е, Дик — изричам аз, макар и той да не може да ме чуе, отдавна са го откарали в болницата, над него сега бдят лекари и болногледачки и аз вярвам, че всичко ще е нормално, Ричард е осигурен човек, американската медицина не е като нашата и всичко непременно ще е наред, не може да не бъде…
— Дъщеря ми ще ти прати писмо… а с мен всичко ще е наред. Нервите ми се разклатиха, Леонид. Остарях. Остарях и оглупях. Нищо…
Дик поглежда някъде встрани, едва забележимо кимва. Карат го да бърза. Изобщо не знам какво е казал, какво е излъгал, за да му позволят да изговори това съобщение пред камерата. Нещо за важен договор, за сделка за милиони долари, вероятно…
— Вярвам, че си достигнал. И ще направиш всичко както трябва, и това го вярвам. Успех… дайвър. Поработи и за мен… глупчото със слаби нерви. Успех.
Изображението изчезва.
Такива ми ти работи… такива ми ти работи.
Спомних си как се промени лицето на Дик, когато Императора попита: „Кои сте вие?“.
Ето ти зараждащ се изкуствен интелект. Ето ти прогрес. Във всеки случай убива почти наистина.
Не, не мисля, че Императора е ударил Крейзи Тосър с нещо подобно на оръжие трето поколение. По-скоро тук наистина са виновни нервите. Напрежението, умората… и болното сърце.
И все пак сътвореният от Дибенко живот вече е готов да убива.
Отварям вратата. Предпазливо се оглеждам в коридора, излизам, заключвам.
Докато се спускам по стълбите, пращам на пейджъра на Дибенко молба за среща. Не обичам да чакам. Затова и навярно ми се налага постоянно да се занимавам с това.
Само да се хване такси в Дийптаун никога не е проблем. Едва съм вдигнал ръка, когато колата спира. Шофьорът е млад пънкар с гребен от цветни коси на главата и разкъсано яке на голото си тяло. Изглежда, програма. Казвам адреса и се разполагам на задната седалка.
Днес по улиците има постоянни задръствания. Таксито едва пълзи. Отминаваме Виртуалния площад, после колата свива нанякъде, в китайския квартал.
— Така по-бързо ли е? — интересувам се.
Чайнатаун се появи в дълбината неотдавна. Китай доста дълго не искаше да влиза в общата виртуалност. Но все пак и тях ги увлече…
Сега кварталът стремително нараства, разтягайки Дийптаун около себе си. Пространство във виртуалността — колкото си искаш. Вероятно това се харесва на китайците.
— По-бързо е — отговаря шофьорът.
— Сигурен ли си? Смяната на маршрутизацията…
— Сигурен съм.
И в този момент маниерът му на отговаряне престава да ми харесва.
Поглеждам мощния, обръснат тил. Превъртам в паметта си краткия разговор.
Програмите-шофьори по принцип са учтиви. Лаконичен до грубост може да бъде само човек.
Не успявам да довърша размислите си. Нещо вътре в мен крещи — инстинктите, усетът, интуицията.
В следващия миг притискам към тила на шофьора дулото на пистолета. Леко, но осезаемо.
— Спри колата!
Цветни фенери над лавките. Хартиен дракон в яркосиньото небе. Всичките лица на минувачи са усмихнати.
— Колата — повтаря шофьорът. И започва да набира скорост.
Това не е програма! Аз дадох нареждане и не получих нито отказ за изпълнение, нито подчинение. Само човекът умее да лъже и да протака.
— Младеж, ще съжаляваш. Имам оръжие трето поколение.
Шофьорът се обръща към мен. Усмихва се.
Дъхът ми спира — той гледа към мен, но продължава да се носи стремително по улицата, продължава да шофира.
— Наистина ли? И какво от това?
С мен не може да се случи нищо страшно. Не би трябвало. Аз съм във виртуалността, дявол да го вземе, и най-голямата от възможните неприятности…
Най-голямата е смъртта.
Сблъсък, глух удар по капака — нечие тяло отлита към банкета. Викове. Нищо страшно, естествено, при човека ще се задейства изход поради недопустимо силно физическо въздействие. В Дийптаун всякакви сблъсъци биха могли да се направят абсолютно безопасни, човек би могъл да стане, да се отърси и да продължи пътя си. Но тогава, рано или късно, той би пресякъл истински път, без да се страхува от прелитащите коли…
Шофьорът, даже без да се обръща, започва да се хили. Не може да не е разбрал какво е станало… и въпреки това се смее.
— Спри! — повтарям аз.
Към какво се стреми? Да ме задържи в дълбината! Да ме откара някъде, където не съм възнамерявал да отивам?
— Потърпи малко — съветва ме шофьора.
Той поглежда в дулото на пистолета и се усмихва. После отваря уста и бавно налапва цевта.