Безумие. Някакво немислимо сексуално извращение. Да правиш свирка на пистолет.
И аз изведнъж разбирам Крейзи Тосър, който започна да стреля по Императора.
— Напразно — казвам аз, докато пръстът ми освобождава предпазителя. — Напразно.
Ние продължаваме да се носим по тесните улички на Чайнатаун и вече няма никакви съмнения, че това не е най-краткият път към дома на Чингиз. Пред колата сякаш се движи вълна — хората се разбягват, освобождавайки пътя.
— Три… — изричам аз.
Какво иска той, дявол да го вземе.
— Две…
Отново присмехулна, човешка усмивка. Какъв веселяк! Аз, впрочем, също умея да се шегувам. Първите пет заряда са парализиращи… ако може да се вярва на Дибенко.
— Едно…
Шофьорът намалява.
Даже не успявам да се порадвам на благоразумието му. Колата е в някаква тясна, задръстена с боклуци уличка. До стената стои човек с черен плащ.
В ръцете му има пистолет.
Успявам да се наведа когато прозвучава изстрелът, куршумът разбива стъклата. Лежа на задната седалка, а шофьорът, наведен над облегалката, се ухилва, стискайки със зъби цевта на пистолета ми. После започва да отдръпва главата си, с неочаквана сила опитвайки се да изтръгне оръжието от ръката ми.
И тогава аз натискам спусъка.
Бял прах, мирис на изгоряла кост. Облак от раздробени зъби виси насред купето.
— Леле-леле… — фъфлещо произнася шофьорът. И се усмихва.
Пуснал е пистолета. Само дето няма намерение да умира. И на парализиран не прилича изобщо. Върху цевта на пистолета се виждат отпечатъците от зъбите му.
Мръсника Дибенко!
Отново воден само от инстинктите си, вадя револвера на Стрелеца с лявата си ръка, слагам пръст на спусъка, бързо вдигам оръжието нагоре и стрелям в усмихващото се лице…
А виж, с второто поколение всичко е наред… даже повече от наред…
Би трябвало да убия машината му. Да изпържа процесора му, както изпържиха моя. Виртуалното тяло би трябвало да застине или да изчезне моментално.
Но днес всичко се случва не по правилния начин.
Куршумът влиза в шията му. Вирус, пакет от електронни импулси, троянски кон — не зная как е най-правилно да бъде наречен заряда. Но за мен е именно куршум.
И за шофьора също, очевидно.
Той крещи, вдигайки ръце към гърлото си, притискайки раната с длани. Кръвта шурти през стиснатите му пръсти, които пропадат навътре в раната, раздират я…
И под свитите пръсти виждам блясъка на метал и оплетени проводници…
Киборг. Пънкар-киборг. Класически, може да се каже.
Ръката ми сама се свива, стрелям повторно, и втория куршум довършва киберпънкаря.
Главата, украсена с петльов гребен, се счупва на парчета. Кръв, мръсотия, лепкава сива каша, надробени микросхеми и преплетени кабели.
Каква гадост е този класически киберпънк…
Отварям вратата, измъквам се от колата. Падам в прахта, криейки се зад колелото от оня, дето стреляше в мен.
— Ей, Леонид!
Гласът ми е смътно познат. Мълча, опитвайки се да определя къде е врагът ми. В главата ми е пълен хаос.
Зарядите от трето поколение не се задействаха. Но не защото Дибенко ме е излъгал.
Аз стрелях не в човек.
Стрелях в изкуствен интелект. Или в нечия „втора натура“.
Зарядите от второ поколение помогнаха. Не знам убиват ли напълно, или ще му трябва време, за да се сглоби отново, да пренесе части от съзнанието от една област на мрежата в друга. Но дори и да съм нанесъл на киберпънкаря непоправими поражения, не се чувствам убиец.
— Льоня, защо толкова грубо?
Гласът е насмешлив, дори весел.
— В отговор на изстрела ти! — крещя аз и с рязко движение се прехвърлям зад другото колело.
— О, аз стрелях с парализиращи… Нямам намерение да те убивам, повярвай ми.
— Ти си Тъмния Дайвър!
— Да, и така ме наричат…
Ето че дочаках.
Лежа в мърсотията, някъде в покрайнините на китайския квартал. Крия се зад колата, в която се търкаля убитият от мен изкуствен разум. Беседвам с Тъмния Дайвър, в ръката на когото има оръжие…
Отново прибирам револвера на Стрелеца, измъквам пистолета „от Дибенко“. След миг пак вадя и револвера.
Така ще е по-сигурно.
— Не се сърдя, че уби шофьора, Леонид. Достигна ти акъл да стреляш с второ поколение, а? Нищо, не съм обиден. Те вече са достатъчно много, благодарение на Дима Дибенко. И лесно се поддават на манипулиране. Импулсивни като пубери… понякога не мога да разбера наистина ли са разумни…
— Какво искаш от мен?
Къде ли е той? Виждам стената, но не и Тъмния Дайвър.
— Да поговорим, Леонид. Само да поговорим! Та аз затова и дойдох у Чингиз, ала вие се оказахте толкова негостоприемни…