— Говори! — съветвам го аз.
Тих смях.
— Не си в най-добрата позиция за разговор…
— Нищо, ще успея да намеря аргумент и в тази позиция… — отговарям аз, помръдвайки цевите. — Хайде, започвай!
— Файлът, Леонид.
— Какъв файл?
— Не ме баламосвай! Трябва ми файлът, който свиха от Дибенко Подляра и Ромка. Имахме договор.
— Ти ги накисна, гадино! Договорът е развален!
В този китайски район има ли изобщо полиция? След толкова шумно профучаване по улиците би трябвало да ни арестуват десетина пъти… да се опитат да ни арестуват по-точно.
— Успокой се!
Така ми се струва, или гласът му наистина е станал абсолютно сериозен.
— Не бих могъл да предвидя, че ще ги преследват с ново оръжие! Да, аз настоях Подляра да вземе Ромка при проникването!
Виж ти…
А Подляра не ми каза това. Пожертва възможността напълно да се оневини!
Гледай ти какъв груб, шумен, язвителен хакер…
— Хлапето се нуждаеше от това! Искаше да намери себе си в живота. Разбираш ли? И би го постигнал, ако не беше нелепата трагедия. Исках да му помогна, вярваш ли ми?
Лежа в прахта, притиснал челото си към мръсния протектор. Гледам в прахта.
Вярвам му.
Защо винаги така се случва? Достатъчно е да се добереш до самото дъно — и виждаш, че всъщност никой не е виновен за нищо.
Струва ми се, че Тъмния Дайвър не лъже. Едва ли е имал причини да желае смъртта на Ромка. И не е имало никакви причини да се предполага, че Ромка ще пострада сериозно при проникването в „New boundaries“.
— Вярваш ли ми?
— За какво ти е файлът? — крещя в отговор.
— Вярваш ли ми или не?
Нима това е важно за него? Отговорът ми… отношението ми към него.
— Вярвам ти — произнасям полугласно.
Но той явно ме чува.
— Добре. Трябва ми файлът. Дай ми го, и няма да имаме повече взаимни недоразумения. Или наистина те е наел Дибенко? Мила провокация, но никога не бих повярвал. Ти прекалено добре помниш как потъваше в дълбината.
— За какво ти е файлът?
Тъпата упоритост понякога е единственият изход.
— Достъпът до него ще стане свободен. За всички желаещи. Ако искаш, ще ви дам време, за да успее Чингиз да го пусне в продажба.
— Помисли ли си какво ще излезе от това?
Тъмния Дайвър се смее.
— А ти как мислиш? Витруаладжиите ще започнат да влизат в дълбината с „Изкуствена натура“ на машините. Всеки желаещ ще може да пренесе личността си в мрежата. Сегашната мощност на Дийптаун няма да го позволи… Ще бъде даден тласък на прогреса. Дийптаун ще нарасне хилядократно.
— Какъв е смисълът?
— Аз обичам дълбината.
Струва ми се, че това продължава безкрайно. Разговорът с оръжие в ръце…
— Не съм готов да ти дам отговор. Да се видим след денонощие…
— Леонид, не се опитвай да ме измамиш. Няма къде да се скриеш. Аз достатъчно нагледно продемонстрирах възможностите си. Или не е достатъчно?
Възможностите си, значи…
Дълбина-дълбина, не съм твой…
Така съм свикнал с ефекта от тази кратка фраза!
А светът наоколо не придобива очертанията на анимационен филм. Светът си остава същия. Аз съм в дълбината, и дълбината е станала реалност.
Първата и последната от способностите на дайвъра, основата на основите, е изгубена.
Дълбина-дълбина, не съм твой…
Безполезно.
— А сега — достатъчно нагледно ли е?
Той се смее.
Той знае какво съм се опитал да направя и знае, че съм претърпя неуспех.
Господи, откъде са тези възможности у него? И имат ли те предел?
Не може да нямат… Иначе отдавна да се е добрал до файла и да го е разшифровал. Тъмния Дайвър не е всесилен.
Значи…
Скачам, претъркулвам се през капака на колата. Падам.
Боли, дявол да го вземе…
Тъмния Дайвър продължава да стои до стената. Само че не е стъпил на земята, той виси на метър над асфалта, бавно местейки крака във въздуха. Ето защо не го виждах.
— Давам ти два часа, Леонид — произнася той съвсем спокойно. — После ще започнат доста сериозни проблеми. Засега довиждане.
Може би щях да успея да стрелям. Но сега той е с лицето на Ромка. И това ме спира. Той е гадина, все пак…
Тъмния Дайвър прокарва ръка по стената — и в нащърбените тухли се отваря тесен процеп. През този процеп той и си отива, вмъква се, сплесквайки се в тънък цветен лист.
Още една демонстрация на сила…
Иска ми се да плача. От обида. Като детенце, наказано в ъгъла с напътствието „да си помисли“.
Прибирам револвера на Стрелеца в кобура, пистолета — просто в джоба. Хвърлям последен поглед на колата, в която е застинало простреляното тяло на пънкаря.
— Стой!