Гласът на полицая е тънък, пронизващ. Човек с такъв глас троши тухли с пета. На външност онзи страшно наподобява Джеки Чан.
— Стоя — меланхолично отвръщам аз. Някак си не ме плаши полицията на Дийптаун след общуването с Тъмния Дайвър.
— Свали кобура, хвърли го на земята!
Подчинявам се.
Полицаят, държейки ме под прицел с масивния си револвер, се приближава. Предпазливо поглежда в колата. Очите му се опулват.
— Не е мъртъв, просто така си мирише — любезно съобщавам аз.
— Това ще ти струва скъпо… — съобщава полицаят, даже с някакъв възторг. Тъга по шофьора в очите му няма, на него му е ясно, че всичко е наужким…
— Не мисля.
Кобурът с револвера е пред краката ми, но виж, пистолетът на Дибенко ми е под ръка. Място за колебание няма. Дали са ми два часа за размисъл. Разправиите с полицията не влизат в плановете ми.
Погледът на полицая става невероятно смаян. Той се вкочанява и пада по гръб. Ръката му продължава да стиска здраво пистолета.
Приближавам се, леко треперя, докато се взирам в лицето на „Джеки Чан“. Ами ако Дибенко е излъгал за първите пет патрона?
Полицаят започва да бъбри с такава скорост, че програмата-преводач се задавя и аз чувам родната му реч. Ех, не съм силен в китайските йероглифи.
— Какво направи? Какво направи, негоднико? Какво направи с мен? — най-накрая програмата се справя със задачата си.
— Не се вълнувай — успокоявам аз пазителя на реда. — След четвърт час парализата ще премине. Нали сте поръчали разработката на парализиращо оръжие? Та ето, тя приключи с успех!
Оставям го да лежи и да се любува на небето.
Полезно ще е полицията на Дийптаун да помисли върху последствията от поръчката си. Не знам дали е възможно да се върне времето назад, възможно ли е да се вкара джина обратно в бутилката.
Но току виж комисарят Джордан Рийд се изхитри да направи този фокус? Той все пак не е глупав мъж.
100
— Закъсняваш — отбелязва Чингиз.
Кимам и влизам.
По вида ми вече не личи, че до неотдавна съм се търкалял по мръсния път, нито пък, че съм скачал като тигър или съм бил целият опръскан с кръв, примесен със силициева каша.
Хубава е мръсотията при нас, в Дийптаун. Електронна. Бързо изсъхва и пада. Само че, не знам защо, човек си спомня за нея. Дали да не вляза в джакузито? Или то и тук е натъпкано с бира?
— Общувахме си с Тъмния Дайвър.
— Охо… — Чингиз кимва към вратата за библиотеката. — Да вървим да разказваш. Всички вече са тук.
— Всички?
— Освен Пат. Сложих го да си подготвя уроците. Понякога е полезно.
В библиотеката наистина е целият ни отбор. Настроението не е същото, каквото беше преди похода в „Лабиринта“. По-спокойно, може би… И в същото време — по-тъжно. Маниака и Мага разговарят за нещо, седейки при камината и пийвайки си уиски. Свикнали са на всякакви глезотии в своята Америка… Подляра е в своето амплоа. Дълга редица бутилки „Жигульовска“, половината са празни, а другата половина — пълни. Вече ме гложди диво любопитство, трябва да я пробвам тая бира в реалността. Току виж се окаже, че наистина през последните години вкусът се е подобрил?
— Даден ми е ултиматум — съобщавам вместо поздрав. — Разполагам с два часа… по-точно, вече два часа без десет минути, за да предам на Тъмния Дайвър файла от Дибенко. След този срок са обещани гадни последствия.
Маниака мълчаливо ми сипва уиски, аз вземам чашата и разказвам всичко, случило се в Чайнатаун.
Когато приключвам, от срока трябва да се махнат още петнайсет минути. Чингиз пуши цигара след цигара и става все по-мрачен.
— Киберпънкар си пречукал значи — въздъхва Подляра. — Браво бе, жесток си…
— Какво ви е мнението? — питам аз. — Честно казано, не съм готов да реша сам.
— Какви са възможностите на Тъмния Дайвър в действителност? — пита Маниака. Той отново свежда всичко до точни… и неприятни въпроси.
— Доколкото видях — много сериозни. Той правеше това, на което аз някога също бях способен… докато ме подхранваше силата на Неудачника. А то… то е страшно много. Аз съм поразен, че Дибенко все още се изхитря някак да му се противопоставя.
— Ще можем ли да устоим? — продължава Маниака.
— Аз например ще допиша защитната си програма… — започва Мага. Неловко се усмихва, маха с ръка и млъква.
— Не — честно отговарям аз. — Той лесно можеше да ме довърши там, при колата. Да излети по-нависоко и да ме разстреля. Или да стане невидим и да ме разстреля. Би могъл да направи каквото си иска.
— Да беше геройствал така в „Лабиринта“… — ядосано изрича Подляра. — Да беше убил Императора или облекчил пътя ни…
— Нике не е Тъмния Дайвър.