Маниака кимва и аз продължавам:
— Това нещо може да се развива и самостоятелно… Императорът е красноречив пример. Той е започнал като тъпа програма с редица вложени в нея рефлекси. А завърши… завърши като се измъкна от зададените програмни бариери. И попита: „кой съм аз?“. Така че играчката на Дибенко се е получила великолепна. Само дето едно нещо му смущава…
— Разбрах — кимва Чингиз. — Да, прав си. Първо — Императора. Второ — твоят шофьор на такси.
Той наистина е разбрал…
— Може да се каже, че Императора от самото начало е бил предназначен за убийства и сражения — продължавам аз. — Такава е ролята му в „Лабиринта“. И това е посоката, в която е прогресирал. Но едва ли реалният човек, чиято оживяла виртуална половинка се е свързала с Тъмния Дайвър, е бил психопат, забавляващ се с прегазване на пешеходци, лапащ цевта на пистолета, отвличащ хора. Той е станал такъв. И в това няма нищо чудно, за съжаление. Нуждаел се е от развитие. От придобиване на своя електронна плът и кръв. А борбата, агресията, войната — те са идеални стимули за развитие. Маймуната някога е вдигнала тоягата не за да свали банан от клона… а за да удари врага. Програмата на Дибенко — това са милион пещерни хора, които ще се втурнат в Дийптаун. Милиони цивилизовани, умни, електронни неандерталци. Не знам в какво ще се превърнат. Може би ще си създадат прекрасен и добър свят. Само че отначало ще им трябва борба… схватка… битка. За да придобият напълно съзнание. За да започнат да мислят.
— Майната му на тоя хард… — изрича Мага. — Чингиз, ти после мини през него и с чук, става ли? И с година само да отложим това нещо, пак ще е добре.
— Всички ли са съгласни?
— Всички. — Маниака става. — Момчета, време ми е. Разкарайте тоя файл, съобщете на Тъмния Дайвър, че не е у нас. А на Дибенко предайте до какви изводи сме достигнали. Може пък и да го оцени?
— Аз също ще тръгвам — обажда се Мага. — Имам да оправям едни каши…
— Занемарил си работата? — вяло се интересува Подляра.
— Не работата… — Мага се мръщи от яд. — Вчера… някак се бях разстроил от всичките ни подвизи… Отидох във фирмата, и така ми се прииска да напсувам някого! Метнах по локалната мрежа едно писмо до мой приятел… нищо особено! „Ако животът те такова, значи си още жив!“. Той е наш човек, руснак, емигрант. Би трябвало да разбере шегата!
— Почти афоризъм — с насмешка произнася Маниака. — Е, и какво? Не разбра хумора ти ли?
— Не кликнах по необходимата икона… изпратих писмото до всички сътрудници.
Маниака подсвирва.
— Двайсет и три човека, от тях — пет жени… Сега ме обвиняват в сексуален тормоз… Всичките жени и трима мъже…
— Американци… — поклаща глава Подляра. — Извини се. Плати им премии. Гледай да не стигне работата до съда, накратко казано. Че ще останеш и без гащи… тогава и ще се убедиш, че си още жив.
— Да тръгваме… — Маниака, поклащайки глава, побутва Мага по рамото. — Скица… какво повече да ти кажа…
Едва когато излизат от библиотеката, Подляра си позволява да се захили.
— Тоха, не е смешно… — Чингиз с укор поклаща глава. — Той сега наистина има сериозни проблеми.
— Ясно ми е, де… — Подляра с усилие престава да се кикоти. — Представих си лицата на порядъчните служители, получили такова послание от шефа на фирмата…
— Според мен е смешно! — предпазливо се намесва Пат.
— На твоята възраст всяка неприлична дума е смешна. — Чингиз ме гледа някак уморено. — Е, какво? Нали няма да протакаме? Че срока на ултиматума ще изтече…
— Няма — съгласявам се аз. — Излизайте и унищожавайте харда. Имаш ли там нещо ценно?
— Нищо, за което си струва да си жертваш живота. Тази машина не е за работа, а за развлечение. Ще ни довериш ли унищожаването на харда? Или ще дойдеш?
— Ще ви се доверя — съгласявам се аз. — Струва ми се, че такова безкрайно лято няма да ти хареса…
— Льоня, а наистина ли съм нарисувал добре униформата? — пита Пат.
Ох… всеки си има свои проблеми. Но поне радва това, че пак толкова лесно се отказва от новата, неизпробвана играчка…
— Желязна е! — съгласявам се аз. — Супер.
— Дори пистолетът е като истински… — измъквайки от кобура оръжието, изрича Пат. — Нали?
Той твърде лесно се отказа от „Изкуствена натура“…
Прекалено лесно наруши забраната на Чингиз.
Прекалено бързо създаде униформата…
— Чингиз! — крещя аз, скачайки.
Късно.
Първия изстрел Пат отправя към мен.
Втория — към обърналия се с недоумение към него Чингиз.
Третия — към Подляра, започнал да се надига от креслото.