Ето, че той постигна своето. Ето, че дойде в Дийптаун новия живот. Въпреки физиологията и съпромата…
Лекичко подгъвам крака в коленете. Прекрасно. И чувствителността в тялото ми се завръща.
— Добре — казва Тъмния Дайвър. — Всичко е честно. Аз също играя честно… сбогом, господа. Пожелавам ви да измислите нови, също толкова интересни и необичайни ключове…
Той се променя, отново се превръща в Пат. Сигурно това му е необходимо, за да може да излезе от апартамента на Чингиз.
С прекалено детска походка, подскачайки, фалшивият Пат се насочва към изхода на библиотеката. И се спира.
Аз вдигам глава и виждам какво се случва.
На вратата стои другият Пат. Във виртуален костюм, а не с униформата за „Лабиринта“. И с някакво късоцевно, подобно на тамбура оръжие в ръце.
— Подляра никога не е псувал пред мен — обажда се новият Пат. — Даже и когато е бил пиян. Веднага си помислих, че само под дулото на пистолет би казал такъв ключ.
101
Тъмния Дайвър стои с гръб към мен. Не зная дали сега може да ме наблюдава. Напълно вероятно е да може.
Но не бива да продължавам да се търкалям.
Започвам да се надигам. Много бавно и неумело. Ръцете и краката ми вече не са дървени, като от памук са.
Чингиз също обръща глава. Прави гримаса, като от болка или прекомерно усилие, но се обръща.
Какво става сега с телата ни? Плахи потрепвания на мускулите, непохватно плъзгащи се по клавиатурата пръсти? Да можех да изляза от дълбината… да изляза… да изляза…
Но аз не мога. Тъмния Дайвър ми е отнел и това последно умение.
А само на мен ли?
И само него ли е отнел?
Кой беше причината за това, че дайвърите изгубиха силите си?
Дълбина… дълбина, пусни ме…
Сякаш се удрям в невидима, еластична стена. Или се опитвам да се откъсна от силно стегната връв.
— Пат, пусни го… — изрича Чингиз.
— Пусни го — почти викам и аз. — Пат, не е лъжица за твоята уста! Нито пък на всички нас! Нека си ходи!
Само че сега Пат не иска да знае за нас, нито пък да ни чуе.
Пред него стои врагът, обидил приятелите му, изгорил машината му, престорил се на приятел… та той продължава да мисли, че Нике е била Тъмния Дайвър!
Пред него стои този, който е проникнал в дома му, който го е обрал, който е принудил Подляра не просто да играе ролята на изпаднал в паника циничен изрод, но и да стане такъв, макар и за миг. Пред него е този, заради когото вече е загинал някакъв младеж… нищо, че му е непознат — но е приятел на Подляра и на мен.
Сега той няма да отстъпи…
— Момче, няма нужда да се правиш на герой — със спокоен глас произнася Тъмния Дайвър. — С приятелите ти всичко е наред. Това, което отнасям, си е мое. Напълно. Свали оръжието.
— Ще стрелям, и край с машината ти! И нищо няма да можеш да отнесеш! Разбра ли?
По-добре да беше стрелял… по-добре да беше стрелял, глупчо… Но ти трябва да се самонавиеш. И се помпаш, без да разбираш, че Тъмния Дайвър е готов да нанесе удара си във всеки един момент, че той е по-бърз, че за него са достъпни изгубените от всички тайни и няма нужда да се самонавива. Просто у него все още има някакви огризки съвест и той не иска да стреля в теб дори с парализиращ заряд…
— Момче, престани — казва Тъмния Дайвър. — Не искам да ти причинявам зло, симпатичен си ми. Твоите приятели вече промениха гледната си точка, попитай ги.
— Пат, всичко свърши, направи му път! — провиква се Подляра. И също се мята, опитва се да стане. — Нека си ходи!
— Пропусни го! — изревава Чингиз с такъв глас, че даже Тъмния Дайвър потрепва.
— Пат, не се паникьосвай, всичко е наред! — изричам аз. Спокойно и убедително. За контраст. За да намаля емоционалното напрежение, увиснало във въздуха. — Всичко ще ти обясним! Нека да си върви.
Изтича кратък миг — съвсем кратък, в който Пат вече започва да навежда оръжието и Тъмния Дайвър прави малка крачка напред.
— Ти казваше, че си приятел! — извиква Пат.
Ето това е нещото, което той никога няма да може да прости.
— Нике не е Тъмния Дайвър! — изкрещявам аз. Късно.
Пат стреля.
Такова нещо досега не съм виждал. От цевта изригва фонтан от оранжев огън, той облива Тъмния Дайвър, който пламва.
— …машината ти! — радостно крещи Пат.
Само че огънят угасва. Задушава се, сякаш се самоизяжда.
И фалшивият Пат отново променя облика си. Израства, превръща се в гъвкав, висок човек. Не мога да определя кой е, докато е обърнат с гръб, но ми е смътно познат.
— В настоящия момент не съм свързан с конкретна машина, сополанко — изрича Тъмния Дайвър.
Изстрел — пистолетът току-що е бил в кобура на колана му, след миг вече е в ръката му.