Та нали той фантазираше. Дори никакви съмнения няма, и не би могло да има.
Защо фантазиите толкова лесно се превръщат в реалност? Защо хакерът беше описал Храма, когото не беше виждал, когото не би могъл по никакъв начин да види? Защо това момиче рецитира стихове за неща, за които даже не може и да подозира?
Какво създадохме, влизайки в дълбината?
Гледам в тъмния кехлибар на коняка. Това също е дълбина. Много тук са я търсили.
Много са я намерили.
Даже не са необходими усилия… аз хвърлям бърз поглед към момичето, и някаква част от мен се изтръгва от тялото.
Сървър от второ ниво. Сървър от първо ниво. Входен гейт. Провайдър. Телефон.
В действителност тя се казва Лена. От Петербург. Не… по-точно, от Кронщадт.
Машината не е много яка. Защитата е стандартна. Няма проблем да бъде преодоляна. Тя влиза в дълбината не за да воюва. И не за да спасява.
И слава богу, че ги има тези, за които това е достъпно.
Кой ще каже за нас това, което не ще си кажем сами?
И кой ще се разсмее, когато сме се отучили да се усмихваме?
— Излизай — казвам аз, гледайки пред себе си. — Не можеш да се криеш вечно. Нали знаеш. И да опиташ — все едно, ще те измъкна навън.
Въздухът пред мен започва да потъмнява, сгъстява се. Наблюдавам как Тъмния Дайвър придобива плът, и допивам коняка си.
Все едно, моята дълбина не е в него.
110
— Именно аз мога да се крия вечно — обажда се Тъмния Дайвър. — За разлика от тебе.
Усмихвам се, гледайки към него.
Злите духове се страхуват от усмивката повече, отколкото от кръста и светената вода. Всички подлости се извършват със сериозно лице. Всяка една гнусна мизерия произтича от това, че някой се е изплашил от нечия усмивка. Не е важно своя или чужда.
— Да, аз отслабвам — казва Тъмния Дайвър. — Аз отслабвам, а ти си възвърна част от предишните сили. Но, все едно, това нищо не променя.
— Пат е жив — изричам аз.
— Знам.
— Разбира се. Иначе ти не би се появил.
— Чуй, Леонид… — Той прокарва ръка по масата, взема от въздуха чаша, после — пълна бутилка коняк.
— Извинявайте — към нас се приближава сервитьор, — но да се носи със себе си…
Той среща погледа на Тъмния Дайвър, млъква и се отдалечава.
— Леонид, откъде бих могъл да знам, че следващия патрон е смъртоносен?
— Оттук — казвам аз. Вадя пистолета, даден ми от Дибенко. Измъквам пълнителя. Изсипвам патроните.
— Едно… две… три… четири… Липсват шест. Нали?
Тъмния Дайвър ме поглежда в очите.
— Първия куршум ти го изстреля в мен. Не улучи. С втория аз свалих полицая. Още три куршума ти използва за мен, Чингиз и Подляра. Шестия куршум беше смъртоносен. Ти стреля в Пат.
— Убягна ми твоя изстрел.
— Да, разбира се. Ти се разтвори в мрежата. И не счете за необходимо да провериш какво се е случило през това време.
Тъмния Дайвър налива коняк. На себе си и на мен.
— Ще пийнеш, нали? Не е отровен.
Мълча.
— Леонид… ама какво толкова, в края на краищата! — Тъмния Дайвър се намръщва. — Не бих тръгнал да стрелям във вас с бойни куршуми. Никога! Разбери — Чингиз ми е приятен, Подляра ми е интересен, Пат ми е симпатичен. От само себе си се разбира, че и в теб не бих стрелял.
— Гибелта ми вече не е фатална за теб.
— Да… вече има повече от година, откакто не е фатална. Аз съм напълно самостоятелна личност.
Аз поглеждам Тъмния Дайвър в лицето — в своето лице — и се усмихвам.
— Целият проблем е там, че ние гледаме на света малко различно — казва Тъмния Дайвър. — Аз съм от дълбината. Ти — отвън. За теб съществува реалния свят. Слънце, небе, хора… За мен всичко това също го има. Но тук. В дълбината. В Дийптаун.
— Как стана така? — питам аз.
— Не помниш ли?
— Не.
— Неудачника ти даде част от силите си, Леонид. Помниш ли как потъваше, когато Дибенко изпробва върху теб зациклената дийп-програма… уловката за дайвъри?
— Помня.
— Той ти даде част от своите сили, Льоня. Обвивката, бронята… мен. Ти успя да излезеш от безкрайното потапяне. Ти можеше да управляваш мрежата. Не директно, естествено… чрез мен. Тогава това нямаше никакво значение, аз си оставах никой. Безмозъчен придатък, изпълнител на нарежданията ти… Разтворена в мрежата програма, чакаща появата ти… учеща се да отгатва желанията, да избира най-добрите пътища.
— Това, което сега създаде Дибенко. „Изкуствена натура“.
— Да.
Отпивам от коняка. Поглеждам Тъмния Дайвър. Той разперва ръце — донякъде виновно, донякъде смирено.
— Та нали ти сам се отказа от дара, Леонид. Ти избра реалния свят… струваше ти се, че си го избрал веднъж завинаги. И започна да изгаряш мостовете след себе си. Отказа се от способностите на дайвър… но нали не можеш да промениш самия себе си, тялото си, мозъка си. Ти унищожи дайвърството като явление. Промени цялата мрежа. Промени дийп-програмата. Хората престанаха да затъват в дълбината — таймерът сега е вътре в самата програма. Дайвърите престанаха да виждат пропуските в кодовете — защото ти искаше това!