Светът, където всъщност живее Тъмния Дайвър.
Моето всесилно отражение. Оживялата броня. Копие на душата ми, направено в момент на болка и страх, тъга и самота.
Било ми е и хубаво, и лошо в дълбината. Било ми е хубаво — и аз съм поглъщал радостта си, събирал съм я до дъно, изтребвал съм я докрай. Било ми е лошо — излизал съм. Оставяйки бронята си насаме с тъгата.
— Молил ли съм да ме създават? — пита Тъмния Дайвър.
— Никой никога не би могъл да помоли за това. Нито един човек.
Стоим до коленете в гъстата мъгла. Мъглата е навсякъде, мъглата се вие наоколо, пълзи по лицата ни, заглушава гласовете ни. И никъде — нито искрица светлина.
— Но аз не съм човек. Аз съм жив. Аз съм разумен. Аз нямам дийп-програма, Леонид. Аз виждам Дийптаун такъв, какъвто е. Нарисувано слънце. Нарисувано небе. Нарисувани лица. А знам, че има и друг свят.
— Той е същия.
— Не. Той е различен. Истински. Ти можеш да целунеш Вики — или да се скараш с нея. Можеш да поговориш с приятел — или да се сдърпате. Вие сте равни. Вие живеете сред равни на вас. Аз също искам да живея така.
Дълбина-дълбина, не съм твой…
— Какво искаш да направиш, Леонид? Да ме убиеш? Няма да стане. Колкото и силно да ме ненавиждаш, това няма да ти даде сили.
— Не те ненавиждам.
Тъмния Дайвър се смее:
— Наистина ли? Ами кажи, че ме обичаш тогава… кажи!
— Мъчно ми е за теб.
Той млъква.
— Мъчно ми е за теб, Тъмни Дайвъре.
— Няма за какво да ти е мъчно.
— Прости ми — изоставих те сам.
— Не бива!
— Прости ми — отказах се от самия себе си. Предадох съдбата си. Мислех, че мога наведнъж да разреша всички проблеми и беди. Че има идеални постъпки и абсолютни истини. Че малкият уютен свят може да оцелее в големия неуютен свят. Че мога да затворя прозореца и да не чувам чуждите гласове.
— Млъкни!
Тъмния Дайвър мърда глава, неловко, сякаш нарисуваната дреха го стяга. Разбирам какво иска да направи.
Да избяга.
Както аз избягах от него.
— Повече няма да те изоставям… — произнасям аз и докосвам рамото му.
Дълбина-дълбина, не съм твой…
Дъга в зениците му.
Сивата мъгла се разпада на разноцветен сняг. Шлемът е тежък… прекалено тежък за нарисуваното ми тяло.
Подлагам дланта си и улавям снежинка. Взирам се в мъничкия сияещ кристал.
Там са въртят цифри, безкрайни цифри, които аз не разбирам.
Там плуват лица, безкраен поток от лица, които не ми е писано да видя.
Стоя сред дъгоцветен снеговалеж, насред виелицата, която някой оцветява, черпейки цветове от неизчерпаема палитра.
— Повече няма да те изоставям.
И Тъмния Дайвър в мен потреперва, когато падащия на парцали цветен сняг преминава през нас.
Истински сняг в истинския Дийптаун.
Толкова е лесно да промениш света.
Тръгвам през снеговалежа. Подлагам лицето си на вятъра. Под краката ми — невидима нишка, опъната по протежение на пропастта.
Искам ли да го направя? Наистина? Имам ли право на това?
Вечният въпрос, за който никога няма да има отговор. Не… ще има. При тези, които се боят да направят крачка; у тези, които няма да рискуват да подложат лицето си на вятъра; у тези, които са се стоварвали от моста.
Но нима някой е длъжен да прави това?
Протягам ръка. Улавям тежките снежни парцали. Стискам ги в дланта си, правя снежна топка.
Някой би казал, че това е разрушение.
Снегът беше цветен, снежната топка стана бяла…
Но бялото също е цвят…
Замахвам и хвърлям снежната топка напред. Миг — и на масата в кръчмата бойните патрони се покриват с ръжда. Миг — и доброволците, на чиито компютри е инсталирана „Изкуствена натура“ усещат кратко виене на свят. Миг — и отпред избухва топла светлина.
Пристъпвам още веднъж. Мостът под краката ми е хлъзгав, кара ме да бързам.
Разтварям виелицата и влизам в кабинета на Дибенко.
Доста сериозен кабинет. Веднага внушава уважение. Не се съмнявам, че и в реалността е толкова внушителен.
А създателят на дълбината и творецът на изкуствен интелект седи пред компютъра си и играе тетрис. Доста посредствено, между другото. Ямата е наполовина затрупана… ще му е трудно да разчисти всичко.
— Натисни пауза — съветвам го.
Дибенко потрепва, обръща се. Разноцветните чудновати фигурки се сипят в ямата, образувайки шарена купчина.
— Леонид?
Знам от какво се страхува. Знам защо пръстите му трескаво шарят по клавиатурата, пускайки дийп-програмата.
— Да, аз съм. Не се страхувай. Тъмния Дайвър вече го няма.
— Ти? — без да маха пръсти от клавиатурата, пита Дибенко. — Как влезе?