— Нали все пак съм дайвър.
— Ще ми покажеш тази дупка!
— Вече я затворих. Не бой се. Всичко свърши. Тъмния Дайвър няма да те преследва. Нито пък ще разпространява новата ти програма.
— Уби ли го?
Нямам право да го осъждам. Но облекчението в гласа му е причината, поради която никога няма да станем приятели с него.
— Справих се с него — отклонявам се от отговора. — Съвсем се затрупа…
Дибенко ме поглежда с недоумение. Не разбира как могат да се сравняват играта и живота.
— Сигурен ли си, Леонид?
— Да.
Дибенко се замисля за секунда. После кимва:
— Добре. Вярвам ти. Имахме джентълменско споразумение и аз ще го изпълня… — той вади чековата си книжка, подписва чек и се замисля.
— Няма нужда.
— Да вписвам сума? Но… Леонид, така постъпват само в евтините екшъни.
— Няма нужда от чек. Все едно — няма да го взема. Той няма и да ми трябва, ако реша да отида в банката и да ти взема парите. Но няма да го направя.
— Защо? — Дибенко е искрено учуден. — Помолих те за помощ. Обещах ти награда.
— Това беше моя малка лична работа.
— О’кей. — Дибенко затваря чековата книжка, настанява се по-удобно в креслото. — Тогава искам да ти кажа благодаря. Дори няма да те питам за подробностите. Тази новина ли дойде да ми съобщиш?
— Не само. Дмитрий, какво възнамеряваш да правиш с „Изкуствена натура“?
— Значи си се запознал с нея? Засега продължава тестването. След около половин година програмата ще бъде представена и пусната на пазара.
— Сигурен ли си, че това трябва да се прави?
Сядам пред масата. Поглеждам Дибенко:
— Дмитрий, ти мислиш ли, че отраженията ни ще се окажат по-добри от нас? Че ще се радват да живеят в нарисуван свят, без грима на дийп-програмата, без шансове да влязат в истинския живот?
— Какви ще се окажат — за всеки е индивидуално. Дали ще се радват — ще видим. Всеки един живот е по-добър от небитието, нали?
Тъмния Дайвър в мен се смее и аз поклащам глава.
— Дмитрий, не си пред журналист. Ти самият как мислиш?
Дибенко извръща поглед.
— Леонид… добре, дявол да те вземе. Не знам! Не знам отговорите и на двата въпроса. Но нали все някой трябва да търси отговорите? Така ли е?
— Да, все някой трябва. Аз ги намерих. И двата отговора са — не.
— Леонид, вече нищо не зависи от мен! Нищо! Колелото е задвижено! Мога да забавя скоростта му или да я увелича. Но изобщо не мога да го спра. Програмата ще излезе на пазара. Това е бизнес, разбираш ли? Просто голям бизнес и големи пари. Детските игри на „медал за всепозволеност“ — те са в миналото. Съдружниците ми ще ме погълнат, конкурентите ми ще ме задушат. Парите са вложени, продуктът е създаден. И ще излезе на пазара.
— Разбирам. Само един съвет… не обещавай прекалено много.
— Не разбрах…
— Дмитрий, рекламирай „Изкуствена натура“ като най-удобния интерфейс за дълбината. Като програма с елементи на изкуствен интелект. Като надежден щит срещу психотропно виртуално оръжие. Като прогностична система, в края на краищата! Само никога на разправяй, че тя е способна да породи разум… ще ти се изсмеят.
Той мълчи и ме гледа. А аз добавям, и злорадството ми по-скоро идва от Тъмния Дайвър, от неговата болка и самота, от живота в сивата мъгла.
— Нали ние с теб сме сериозни хора. Не журналисти, на които им трябват сензации, не писатели, които мечтаят за чудеса. Изкуствен интелект на съвременната научна база е невъзможен. Може би някога по-нататък…
— Леонид, ти нали чете отчетите?
Усмихвам се, разпервам ръце:
— Малко ли неща могат да се привидят на въодушевените млади програмисти? Грешки в експериментите, субективно тълкуване, може би и нагласяване на данните…
— Как го направи?
— По същия начин, по който и преди две години добавих таймер към дийп-програмата.
Дибенко стиска устни. Не изглежда учуден. Или се е досещал, още преди мен, или издържа на удара.
— И все пак?
— Дмитрий, та ти по-добре от мен знаеш какво е това създаване на програма. То винаги е на границата между мистиката и магията. Стартираш — не работи. Стартираш — работи. Стартираш трети път — получило се е съвсем не това, което си искал. Алхимия. Вълшебство. Ти никога ли не си правил оня магически знак с пръсти, за да заработи програмата? Нали понякога това е помагало. Попитай някой художник как отгатва цветовете. Попитай някой писател как намира думите. Попитай някой скулптор какво излишно трябва да се отсече от къс мрамор.
— А ти сигурен ли си, че си отсякъл излишното?
— Надявам се.
Ставам. Покланям се.
И се разпадам на цветен сняг.
111
Поставих шлема си върху монитора. Както обикновено.