— Поздравявам те — казвам аз. — А знаеш ли, че Дибенко изобщо не е имал звукова карта и затова дийп-програмата се стартира без звук?
— Знам. Само че аз, все едно, чувам нещо, когато започва да вали цветния сняг. Някаква музика, само че много тихо. Мислех, че е заради лошата карта. А нищо не се промени!
— Не е в картата работата. А в теб.
Момчето кимва, веднага забравяйки за казаното. У него има прекалено много енергия, за да говори само за едно нещо.
— А ти значи при тези… при бившите дайвъри?
— Да, при дайвърите.
— Някой път ще намина, става ли? И ти надниквай в хакерския бар, става ли? Само че там смениха паролата… момента. А! „Любов и вярност“! Ще я запомниш ли? Аз ще бягам…
— Ще се постарая. — Аз оставам страшно сериозен. — Хайде. Бягай. Сигурно имаш куп работи?
— Милион! — вече бягайки, крещи Иля. — А повече не може да има!
Аз стоя още минута, усмихвайки се.
А после бавно преминавам през затворената арка на входа.
Аз също имам работа. Една единствена, но неприятна работа.
Блатото, със сновещи чудовища…
Горите, с пълзящи чудовища…
Небето, с летящи чудовища…
Под земята, с бягащите чудовища…
И градът, с чудовища от всякакъв вид.
Разрушеният от нас небостъргач вече е възстановен.
Покривът, естествено, не се вижда, но аз знам, че там група гадини се суети около пушката.
Заплашвам ги с пръст и тръгвам по улицата.
Не стрелят в мен.
Влизам в градината на императорския дворец. Оглеждам се. Ето там се криехме… колко отдавна беше. Ето оттук вървеше групата играчи, които могъщият Император изби.
Сега ми е необходима ярост. Ярост, ненавист, злоба. Иначе няма да направя това, което съм длъжен да направя. Едно е да лишиш от първите проблясъци живот оживяващите доспехи… пънкари, гризещи пистолети и прегазващи минувачите.
Друго е да убиеш този, който няма въплъщение в реалния свят.
Този, който е бил създаден като студен безпристрастен експеримент. С първоначално заложени строги правила на играта — да убива и да бъде убиван.
Нямам право да го оставя жив.
Длъжен съм да го убия.
Да извърша необратима постъпка… да, разбира се. Но да не му позволя да излезе на улиците на Дийптаун. Да не му позволя да осъзнае себе си, да разруши бариерите, да се разтвори в себе си. Тогава няма да помогне и сегашната ми сила.
Стоя, самонавивайки се, както преди няколко часа Пат стоеше пред Тъмния Дайвър. Спомням си как Императора чупеше с коляно гърбовете на геймърите, как изгоря Пат, как загина Чингиз. Той не трябва да извърви своя път до края, този финален персонаж на жестоката игра. Защото тогава всичко може да се върне. Заедно с истинския живот в Дийптаун ще се появи и истинска смърт.
И когато решавам, че яростта ми е достатъчна, тръгвам към вратите на двореца.
Вие сте доказали на проверяващите, че не пропагандирате зло и насилие… Айде стига бе, Крейзи, вие сте доказали, че „Лабиринта“ е доста печелившо развлекателно мероприятие… А ако някой ден Императора излезе извън играта и реши да си разчисти сметките с всички, които са го убивали?
Нали той вече тръгна по безкрайния път на познанието. Той зададе главния въпрос. Той престана да се подчинява на строгата програма на играта.
И аз съм длъжен да прекъсна този път.
Коридорите са празни.
Стигам до асансьора по познатия път, натискам тайния бутон. Асансьорът тръгва нагоре.
За програмистите на „Лабиринта“ сега аз съм невидим и безшумен. Но все пак намирам и прекъсвам всички канали за контрол, оставяйки на екраните замръзнали картини.
Не искам зрители.
Ще направя това, което трябва да се направи.
Тронната зала също е празна. И охраната я няма… охраната, която Императора е сложил в двореца по своя воля, въпреки програмата. Вадя пистолета на Стрелеца. От него няма никаква полза — аз ще убия Императора със силата на Тъмния Дайвър. Но ми трябва символ.
Обхождам залата. Поглеждам зад сребристия метален трон.
И виждам Императора.
Той седи, превит, притеглил колене към лицето си, обхванал ги с ръце. В съвсем човешка поза. Била ли е зададена тя първоначално? Тази жалка поза на изгубено, замръзващо дете? Тази възможност да седи, скрил се зад трона, без да реагира на поредните групи геймъри, на шумните им викове, на продължаващите дълго изстрели от упор, на възмутените възгласи, че подобен скучен финал разваля цялото впечатление от интересната игра?
Защо нито един от трите отбора, достигнали до стотното ниво преди „Лабиринта“ да бъде затворен, не е спрял? Защо те са стреляли от упор, стреляли са дълго, отегчително, докато не свърши огромния жизнен потенциал на Императора?
Или аз не си задавам правилните въпроси?