100
Затръшвам вратата на стаята, озовавам се в коридора. Както винаги в дълбината, опиянението отстъпва. Само движенията ми все още са поривисти и все така изпитвам стремеж да правя нещо.
Било ме нямало, а?
Ще видим.
Тръгвам към стая номер 2017. Оглеждам се — коридорът е пуст. Прекрасно, макар че няма нищо странно в това човек да излиза от една стая, за да се насочи към друга.
Набирам кода, вратата широко се отваря.
Онова, което преди няколко часа не ми се удаде, сега става от само себе си. Прекрачвам прага, затръшвам и тази врата.
Тишина.
Не такава, както е в обикновените, обитаеми хотелски стаи. Тишина на гробницата, на изоставен хангар, на влажно дере. Може и сам да съм я измислил, тази тишина, обаче в момента тя се е превърнала в реалност.
Старая се да не поглеждам картината, окачена на стената, отивам при гардероба. На него няма никакъв катинар — успеят ли да разбият външната врата, тази няма да е проблем за никого.
Дано там, в истинския свят, Вики не гледа в монитора…
Отварям вратичките — те тихо, тъжно изскърцват.
— Привет… — казвам аз.
В дъхащите на прах и нафталин недра на шкафа висят човешки тела, смачкани досущ като надуваеми кукли, от които е изпуснат въздухът. Протягам длан и докосвам един от обитателите на шкафа. Слаб и висок мургав мъж, очите му имат цвят на избеляло небе, на кръста му са окачени два кобура.
— Здрасти, Стрелец…
Той мълчи. Без мен той е нищо.
Всички те са нищо без мен.
Брадат мъж със странно облекло…
— Здравей, Елениум…
Възрастен, вдъхващ респект джентълмен…
— Здравей, Дон…
Червенокосо момиче с пищна плът…
— Здравей, Луиза…
Незабележителен човек на средна възраст…
— Здрасти, Хлъзгав…
Грохнал старец…
— Здравей, Протей…
Млад, симпатичен момък…
— Здрасти, Ромео…
Патрони в барабана. Смачкани карнавални маски. Стари оръжия от арсенала.
Или нещо по-лошо?
Музейни експонати?
Пресягам се и свалям стареца от закачалката. Надничам в очите му — празни, избелели, покрити с тънка белезникава пелена…
И подхващам падащото тяло — нищо и никаквото тяло на мотоциклетиста, толкова удобно за разходки из Дийптаун. Дори не го окачвам в гардероба — хвърлям го към ъгъла, върху кревата.
Отивам при огледалото, разглеждам облика си. Докосвам лицето си с длани, изглаждам бръчките, изтеглям нагоре краищата на устните, изправям носа… Изтеглям се нагоре, изправям рамене…
Вече не съм старец. Човек на средна възраст, най-обикновен човек, даже с умни, мъдри очи.
И все пак не това ми е нужно.
Усещането е такова, сякаш съм прояден от молци и прашасал. Две години… Те не са преминали без да оставят следи.
Мога да се намъкна в сексапилната хлевоуста Луиза. Или да си нахлузя кожата на коравия Стрелец. Мога дори в Хлъзгавия да се промуша, колкото и да мразя този облик.
Но пак няма да улуча.
Те прекалено дълго са ме чакали, предани като кучета, безропотни и готови да ми служат. Те са уморени — старите маски на дайвъра Леонид.
Но на мен ми трябват за едно-единствено нещо. Набързо, за последно…
Бръквам в джоба на вехтото сако. Вадя пейджъра. Виж ти… Действа. Има стотина съобщения, но последното, най-прясното е от тази пролет. Изтривам всичко, без да чета.
За разлика от реалността, в дълбината пейджърът е средство за двустранна връзка. Извеждам на екранчето списъка на контактите. Дълъг-предълъг списък…
До името „МАНИАК“ тлее виолетова светлинка. Маниака е в мрежата, но е страшно зает.
Дяволът си няма работа…
Въвеждам съобщение, изпращам го.
— Шурка, привет…
Няма нужда да се представям — той и така ще види от кого е съобщението.
— „Трите прасенца“, тази нощ… Ще те чакам осем часа, смятано от момента на съобщението. Постарай се да дойдеш.
Няколко секунди гледам екранчето — сякаш в очакване на незабавен отговор. После прибирам пейджъра в джоба си.
Май това е всичко, от което имам нужда от моето минало.
— Извинявай, Стрелец — казвам аз и изваждам револвера от кобура. — И всички вие… извинявайте…
Отдалечавам се на няколко крачки, преди да открия стрелбата.
Шест тела в гардероба — шест заряда в револвера. Гледам как припламва и изчезва тялото на лудетината Луиза, как се разпада и става на пепел романтикът Ромео, как изгнива непредсказуемият Хлъзгав, как се изпарява учтивият Дон и се пръсва като облаче от искри мъдрият Елениум. Стрелеца е последен. Прехапвам устни, преди да натисна спусъка.
Тялото на Стрелеца потреперва, сякаш е галванизирано. И продължава да виси.
Ама разбира се… Нали е защитен от собственото си оръжие. Трябваше да взема камата на Хлъзгавия или щипка отрова от Елениум. Но сега вече е късно.