А Протей, в чието тяло се намирам, убива с голи ръце. Но не мога да постъпя така със Стрелеца.
Дори със собственото си минало е трудно да си уредиш сметките без чужда помощ.
Колебая се секунда, после смъквам тялото на Стрелеца, грабвам непотребния мотоциклетист и ги помъквам по коридора към сегашната си стая. Докато отключвам вратата, за миг забелязвам движение при стълбището. Замирам, вглеждам се в полумрака на коридора.
Сигурно ми се е привидяло.
Захвърлям двете тела на леглото. Мотоциклетистът и Стрелеца лежат лице в лице и ревниво се вглеждат един в друг.
Това ли е всичко?
Май не.
Излизам, заключвам вратата. Правя няколко крачки, замирам, бързо се оглеждам. Коридорът е празен.
Привидяло ми се е.
Връщам се в стая 2017. Свалям от стената картината… За миг замръзвам, загледан в нарисувания пейзаж.
Там няма нищо особено. Просто планини — неестествено високи са, но кой знае защо не будят усещане за нереалност. На склона, при пропастта, е кацнала малка планинска хижа. Във високото небе се реят тук-там бели облаци. Това е всичко.
С картината в ръце излизам в коридора.
И в мен стрелят — от упор.
Звукът от изстрела е приглушен, не прилича на грохота на полицейските уинчестъри, и това вече е добра новина. Но виж, светлината ме заслепява. Падам възнак, усещайки тъпа болка в гърдите. Пред очите ми плуват цветни кръгове, тялото ми е вяло и не ми се подчинява.
Над мен се свежда тъмна фигура, дулото на пистолета със заглушител матово проблясва на милиметри от лицето ми.
Отдавна не ме бяха убивали. Може би от момента, в който умрях окончателно…
— Това е предупреждение. — Гласът е глух, неестествен. — Разбра ли ме?
Протей мълчи, Протей е зашеметен, Протей няма сили да направи каквото и да е…
— Чуваш ли ме? Ей…
Когато ръката на непознатия докосва рамото ми, започвам да се променям.
Ноктите разпарят чуждото тяло, мощната лапа с един удар избива пистолета. След миг вече съм изправен — и на четирите си лапи, озъбвам се. Снежният барс не е много едро животно, но работата не е в големината.
Само че продължавам нищо да не виждам! Цветовете се сменят като при опит да стартираш дийп-програмата на древен компютър със стара видеокарта. Насечени, накъсани движения, едва доловим силует…
— Повтарям — това е само предупреждение.
Ни най-малка паника в гласа. Което е много лошо.
Дълбина-дълбина, не съм твой…
Дори не свалих шлема. И така е ясно какво стана. Екранчетата са запълнени с неясна, мътна, груба картина. Шестнайсетте цвята не могат да възпроизведат шарения свят на Дийптаун. Докато се намирах в дълбината, виждах значително по-добре, отколкото в момента — подсъзнанието отчаяно филтрираше нередностите, доизмисляше изображението.
deep
[Enter]
— Кой си ти? — изкрещявам или по-скоро изръмжавам аз.
Карикатурната фигура разперва ръце.
— Всичко ли разбра?
— Не!
— Мисли…
Изстрел.
Беззвучен. Звуците са мъртви. Напълно. Сега освен полусляп, съм и оглушал…
Тялото на Протей реагира от само себе си — с ярко припламване. Барсът изчезва, превръща се в огнена вихрушка. Сега дори докосването ми сее смърт.
Обаче аз не знам до кого да се допра. Нищо не виждам, нищо не чувам… понасям се през коридора с разперени ръце…
Който и да е стрелял в мен — вече не е тук.
Направил е това, заради което е дошъл, и си е тръгнал.
Оставам да стоя насред коридора — изтъкана от огън, могъща и абсолютно безпомощна фигура.
Дълбина-дълбина, не съм твой…
Сега бъркотията на екрана беше пълна. Нещо малиново-жълто-алено. И пълна тишина в слушалките.
Добре ме изработиха. Качествено. Отначало ми прецакаха зрението. Когато не се вразумих, се погрижиха и за слуха.
Пресегнах се и натиснах „reset“. Компютърът недоволно изписука, преди да рестартира.
Оставих шлема на края на масата и се извърнах, за да погледна часовника.
Само дванайсет и половина. Зад вратата на спалнята бе тъмно — значи Вики вече спи.
На екрана се показаха стандартните редове на BIOS-а, небесно синият фон с облачетата, после — работният екран. Замислих се за секунда.
След което извадих от най-долния рафт едно DVD. Сложих го в дисковото устройство. И отново рестартирах компютъра.
Отначало всичко е както обикновено.
Само върху синьото небе няма облаци.
А иконките върху работния екран са прозрачни, едва забележими. Иначе биха закривали лицето.
— Здрасти, Вики — казах аз.
— Добър момент от денонощието, Леонид. — Лицето върху екрана се намръщи. Нарисуваната Вики може да изразява малко емоции. Радост, тъга, любопитство, съмнение. Всичко е изчистено и опростено, всичко е много по-различно, отколкото е в живота. — Има значителни промени в апаратната база от момента на последното включване. Да започвам ли адаптацията?