Всъщност не, нямаше да можем. Нощем, когато се разхождам из виртуалността, Маниака бачка. Виртуалността елиминира разстоянията, но не и времето.
Колата се плъзга из някакви мрачни пресечки, веднъж мяркам в далечината кулите на „Майкрософт“, после изскачаме на булеварда и спираме при ресторанта.
Плащам, слизам. Поспирам се за миг, загледан в сградата. Забелязвам доста промени наоколо — част от сградите са съборени, други са реконструирани. А ресторантът си е останал същият. Еклектична постройка — едната трета е от камък, другата е дървена, а последната — само рогозки.
Разбирам, че най-умно е било прасенцето, иззидало къщичката си от камък. Готов съм му ръкопляскам. Само че най-хитро май е било най-малкото братче, което се е задоволило със сламените рогозки. Към зимата то все едно се е преместило под сигурния керемиден покрив, обаче и лятото си е поживяло чудесно.
Усмихвам се и се отправям към сламения дял на ресторанта.
Интересно само какво е станало след като мъдрото най-голямо прасенце е подслонило мързеливите си братчета? С това голямо домакинство… Двама ратаи, които да му работят срещу храна и подслон, никак не биха му били излишни…
Чак при входа, когато се пресягам да отдръпна бамбуковата завеса, осъзнавам какво се е случило. Протей се е усмихнал.
Аз се усмихвам.
С тази усмивка на лицето, ехидна, но все пак усмивка, влизам в азиатската зала на заведението.
Шумно е.
Не съм стъпвал в „Прасенцата“ от година. За това време фасадата на ресторанта изобщо не се е променила, но вътрешността му е станала значително по-голяма. В източната му зала се е появил басейн с малкото каменисто островче по средата, откъдето се е устремила към тавана цъфтяща сакура. Част от масичките наоколо са си същите, но има и нови. Келнерите са доста повече на брой и аз съм готов да се закълна, че до един са живи хора, а не обслужващи програми.
Дали да не си потърся тук работа? Собственикът сигурно ще ме вземе, заради доброто старо време. Не е като да мъкнеш рояли. Никак не е зле, все пак се работи с хора…
Насреща ми доприпква усмихнат младок, костюмиран в бяло. Лицето му е по-скоро корейски, а не китайски или японски тип, но чертите са разработени чудесно.
— Сам съм, чакам приятел — уведомявам го аз.
— Моля, заповядайте…
Сервитьорът ме отвежда до въртящата се маса в ъгъла, чевръсто отнася някъде двата излишни стола, изчаква ме да седна и слага на масата менюто.
— Оризова салата, темпура, саке — поръчвам аз, без да погледна менюто. Не сме четвъртък, но да смятаме, че днес ми е личният рибен ден…
Върху лицето на сервитьора се изписва съмнение.
— Ако предпочитате японската кухня, бих ви предложил да се преместите…
Ясно, дори самата масичка по-скоро подхожда на китайски ресторант.
— Няма проблем — махам с ръка аз. — Приятелят ми най-вероятно ще предпочете китайска храна. И моля сакето да не е претоплено, обичам го почти хладко.
Сервитьорът учтиво ми се покланя и отпрашва.
Какви изтънчени гастрономи ставаме в дълбината!
В реалния свят нагъваме преварени макарони и загорели кюфтета от полуфабрикати. А във виртуалността — ту сакето ни е прекалено горещо, ту бифтекът ни е препържен…
Е, как да не хванеш дийп-психоза…
Маниака засега го няма, сигурен съм. Появи ли се — веднага ще ме намери, това ми тяло е негова изработка и със сигурност притежава известни само нему особености.
Точно сега е моментът да поседя и да обмисля нещата.
С какво разполагам? Освен с чифта остарели дайвърски тела, с няколкото бойни програми, които е пресилено да бъдат наречени ефективни, и с позатрилите се контакти?
Не… стоп. Не си струва да правя оглед на арсенала си, първо трябва да си изясня дали искам да взема оръжието в ръце.
С какво разполагам? С разказа на Ежко, който изненадващо ме заинтригува, и с атаката на непознатия, последвала веднага след като се отбих за дайвърските си вехтории…
И това не е.
За какво ми е изтрябвало всичко това — там е въпросът.
Трябва да се направя на ударен за чутото в „Цар-риба“ и да се вслушам в предупреждението на непознатия. Точка. И няма да имам никакви проблеми.
Отдавна трябваше да зарежа тъпото бачкане в „HLD“ и да се заема с нещо полезно и доходно. Все пак мога това-онова. Дизайнерите и художниците се търсят в дълбината, особено сега, когато тя се разраства толкова устремно, вече без изобщо да реагира на кризите и проблемите на реалния свят.
Само че…
Мъкненето на нарисувани тежести беше моята подигравка в отговор на тази на съдбата. Това приложение на вече напълно излишните дайвърски дарби е същото като безработен музикант да свири на китара в някой подлез. Показно, демонстративно изпълнение. Сякаш в очакване на нещо… на успех, на признание или осветена сцена над тъмната бездна на претъпканата зала… Какво пееше онзи китарист? „Той правеше каквото не може да не прави. На тебешира цветен Роб и Бог…“