Но виж, ако музикантът извади от шкафа си пожълтялата диплома от хранително-вкусовия техникум и си намери работа в близката столова — тогава е загубил играта. Веднъж и завинаги. Ще стане почитан човек, наместо изпаднал просяк. Ще е сит и горе-долу осигурен.
Само дето ще престане да свири на китара. Съвсем. Дори вечер, когато му дойдат на гости приятели… вече не мизерстващи музиканти, а нормални, обикновени хора.
Не искам.
Чаках този миг две години. Добре де, година и половина. Откакто дайвърите станаха излишни. Откакто осъзнах, че се превръщам в човек без професия. Не знаех кое ще стане предзнаменование за това ми завръщане. Само за едно се молех — да не дава Господ да го пропусна.
Първото — съвсем тихо — звънче беше разказът на Ежко.
Насмалко да не го чуя. А преди щях да съм сред първите, научили за случилото се с хакера Подляра…
Но все пак го чух. Изминах двайсетте крачки по коридора в отдавна забранената за мен посока.
И бях възнаграден — с изстрел от упор.
Известният изследовател на дълбината Андрей Недосилов може колкото си иска да смята дайвърите за мит.
Но някой друг не споделя мнението му — там е работата!
Ако продължават да те смятат за опасен — значи си жив. Труповете на враговете ги подритват, хвърлят ги в деретата или ги оставят за храна на чакалите. Но по мъртвите не се стреля.
Отново се усмихвам, загледан в бързащия с табла в ръка сервитьор. Аз съм дайвър. А бивши дайвъри няма. Аз съм жив.
…На два метра от масичката младокът поглежда към кухнята, препъва се — и пада. Подносът полита нагоре…
Дълбина-дълбина…
Не, аз не съм за първи път в японската част на ресторанта. И знам, че не се задават никакви неприятности. Просто… просто ми се иска да постъпя така.
…не съм твой…
Картината изгуби реалността си. Чух нечий вик на уплаха, видях как момчето пада по очи, бързо се преобръща, вдига ръце. Сега ще улови двете чинии, ще подхвърли с крак подноса, ще скочи, за да сложи пълните чинии върху падащия поднос, който ще хване на сантиметри от пода, превръщайки движението в сконфузен поклон. После ще направи серия поклони пред клиентите, хванал подноса с лявата си ръка, докато притиска дясната към гърдите си.
Малко шоу за разтуха на обядващите.
Само че аз обърквам сметките му.
Плонжирам — та това е толкова лесно. Не е игра, в която трябва да се изплъзваш от изстрелите и от рутещите се стени. Прелетях над сервитьора, хванах чиниите във въздуха и завъртях с удар на лакътя подноса. Обърнах се и изпълних трика на сервитьора самостоятелно — цялата програма, от игла до конец. Дори не забравих да се поклоня във всички посоки.
Хлапакът лежеше на пода с изпружени ръце. Нямаше как да се види какво изразява лицето му.
deep
[Enter]
Сервитьорът става, смутено притиска ръце към гърдите си. После започва да ръкопляска.
Браво на него! Все пак успя да превърне случката в шоу.
Усмихвам се и церемониално му подавам подноса, връщам се на масата си.
— Господинът се занимава с кунг фу? — пита сервитьорът, който ми сервира ястията от подноса.
— Малко — отговарям уклончиво аз. Наоколо е шумно, посетителите обсъждат случката. Сигурно ще решат, че съм подставено лице. — Извинявайте, дали няма да си имате неприятности? Разбирам, че се нагърбих с вашите задължения.
Сервитьорът се подсмихва. Май наистина не се сърди.
— Нищо-нищо. Даже стана по-интересно. Сега ще донеса сакето…
В джоба на Протей има пакет цигари, вадя една и запалвам, за да избегна храненето, докато всички са зяпнали в мен. Нека се поуспокои обстановката.
— Да не припечелваш в цирка?
Обръщам се — и виждам Маниака.
Той има доста тела, но са лесни за разпознаване. По тяхната незабележителност, ако може така да се каже, по предизвикателната им незабележителност и обикновеност. И присъщия им общ тъмен фон. Нито веднъж не съм виждал Маниака с руса или червена коса, винаги е някаква вариация на мургав брюнет.
— Привет!
Здрависваме се. С неизбежната след дълга раздяла скованост. Маниака сяда до мен:
— Ти… пак ли?
В погледа му се чете любопитство. Той е в течение на цялата ситуация с дайвърите… не току-така ми предлагаше помощ при търсенето на работа — в Щатите или в Русия. Даже ме питаше дали бих се заел с програмиране… Смешки. Старото куче не се научава на нови трикове…