— Мацката бива си ли я?
Маниака се намръщва:
— Нищо особено… симпатична е. Обаче е адски тъпа. Вярваш ли ми, аз я чукам, пък на мен ми се реве…
Започвам да се смея пръв. Шурка мрачно ме гледа, мръщи се, сякаш се мъчи да се спомни какво точно е казал. После и той се усмихва.
— Няма такова оръжие, повярвай ми. Може да се ликвидира компютърът. Ама човек — забрави. Появи ли се подобно нещо, аз ще съм първият, който ще офейка от дълбината.
— Защо? И на улицата е опасно — може да те блъсне кола…
— Хайде, Льонка, само си представи какво ще стане в дълбината, ако там стане възможно да се убива! Ако всеки докопал се до компютъра пикльо започне да пречуква онези, които го обидят — истински!
— Представям си — казвам. Вече не изпитвам желание да се засмея.
— Нали виртуалността все още няма здрава юридическа база — размишлява Маниака. — Ще е невъзможно някой дори да бъде обвинен в убийство.
— Ама не е там работата — казвам аз. — Представи си някой пиян в дълбината. Или дрогиран. Хлапак без задръжки. Психопат. Яко депресиран. Когато не се вижда истинската кръв. Когато всичко е като на игра. Мрак!
— Именно. Появи ли се такова нещо, с дълбината е свършено…
Маниака се мръщи, сякаш се ослушва за нещо.
— Време е да си вървя, Льонка. Обедната почивка свърши!
Едва успявам да му стисна ръка — Маниака хвърля на масата парите и изхвърча от ресторанта. Да, Америка го е научила на трудова дисциплина. Това не е Петербург, където понякога се отбиваше у нас по обяд за по бира.
Сигурно и на мен ми е време да си вървя.
Трябва да поспя, поне малко.
Когато плащам на сервитьора, за миг долепям длани и преплитам пръсти… Това е най-безобидният и обикновен „външен“ нишан на дайвърите. Известен е дори на начинаещите. Момчето прекалено добре жонглира с чиниите… дали пък не прилага моята техника?
Поздравът ми остава напълно пренебрегнат.
Какво пък, глупаво беше да се надявам на нещо друго.
101
Събудих се към десет часа.
Зад прозореца потропваше дъжд. Тих, монотонен. Идеално време за пътуване с влак. За взиране през мокрия прозорец в коридора на вагона със запалена цигара в ръка… А пък в купето да са се настанили приятелите ти… не, по-добре аверите, с които човек сяда да пие, а не да разголва душата си. И на масичката вече да те очаква първата бутилка, и някой вече да разопакова сандвичите и да подрежда обичайното мезе.
В такъв дъжд трябва да отпътуваш от своята любима. Не… не е задължително да е любимата жена, а изобщо от нещата, които обичаш. Любимия град, любимата работа.
И все пак най-доброто е да отпътуваш далеч от любимата жена.
При това завинаги.
— Имам дийп-треска — казах аз. — Чухте ли?
Няма кой да ме чуе. Защото Вики няма дийп-психоза. Тя отиде на работа, нормална, човешка работа. А аз останах, за да се помотая из апартамента, да свърша това-онова… и за да нахлузя сивия пластмасов шлем.
Да, ама не. Днес имам други планове.
Трябва да намеря оня тип, Чингиз. И да получа от него онова, което ще ми трябва в дълбината.
С тази мисъл скочих от кревата.
Бях си легнал към шест сутринта и още бях напълно замаян. Отидох в банята, смъкнах фанелката и гащетата, влязох под душа, врътнах кранчето.
Бликна леденостудена вода. Изпсувах и я спрях. Значи затова вчера пред блока буча оня багер и разравяха тръбите.
Една от най-големите радости в живота е да се пъхнеш полусънен под горещия душ и след няколко смени на топло и студено да се избършеш с грапавата кърпа.
Но дори това не ми се урежда.
Лятото бих рискувал да взема леден душ, но не и сега, в тоя студ и дъжд.
По дяволите, ами работата дори не е в хигиената, ще изтрая до вечерта. Цял ден ще се разкарвам сънен, това е!
Макар че…
В хотелската ми стая в Дийптаун също има баня.
Един душ в дълбината… чудесна идея…
И да се опомня чак вечерта, когато Вики си дойде от работа.
— Мамка му! — подметнах си в отговор аз. Пак влязох във ваната и с див крясък се пъхнах под ледената вода.
Май допреди малко ми се спеше? Докато се бършех трескаво с кърпата, потърсих у себе си остатъци от сънливостта и не открих нищо.
Бележката на Маниака беше разпечатана и стърчеше от принтера. Браво на Вики. Помни как трябва да се подхожда към информацията. Дръпнах листа, погледнах.
Никакъв телефон, само адрес. Чингиз живее в центъра, до метростанцията Червените Порти. Това е добре, стига се по пряката линия и за нула време…
Скрих листчето в джоба си и отидох да се обличам.